За страхливата десница

Мечтата за „единство“ е ляв мит, глупаво е да се проектира карикатурното му дясно подобие
Съвременната демокрация е преди всичко представително управление. В своите първи проявления демокрацията в рамките на античния полис е била пряка – там всеки от свободните (мъже, разбира се) е представлявал самия себе си. Съвременната държава обаче, поради своята големина и многочислеността на населението си, би могла да позволи единствено представителна демокрация – такава, каквато ние имаме днес в България.
Сама по себе си представителната демокрация има най-различни форми. Но във всички тях можем да открием нещо общо – наличието на политически партии, чиято основна задача е да представляват членовете на демократичната общност в политическия процес. А този процес се основава върху предпоставката за неизбежните различия между свободните граждани в една съвременна държава. Затова политическите партии са решаващият елемент на всяка политическа система в условията на демокрация – те са призвани да осигуряват връзката, контакта между гражданите и политиката. От качеството и чистотата на тази връзка зависи както броят на хората, които гласуват в изборния ден, така и самата жизненост на демокрацията.
Кризите при демокрацията са най-често кризи на политическото представителство. Тогава възниква ситуация, в която определен брой хора се чувстват непредставени от наличните политически партии; казано по-просто – нямат за кого да гласуват. Това означава, че те не виждат политици, с които имат еднакви или поне сходни мисли и чувства за настоящето, близки оценки на миналото и общ поглед към бъдещето. Затова е от ключово значение в политическия спектър да присъстват всички нюанси от политическата картина на едно общество. В това е и фундаменталното значение на партийната демокрация – да осигурява политическо представителство на неизбежните човешки различия.
Никой не е дал ясна формула при какъв процент непредставеност или отказ от гласуване можем да говорим за криза, при какъв – за заплаха, а при какъв – за катастрофа на политическото представителство за една общност. Нещата обаче са най-болезнени в онзи случай, когато си имал ярко и убедително политическо представителство, и то години наред, а след това си го загубил. Това се случи на десните избиратели в България през последните три години.
Точно тогава идва време да се постави ново начало, точно тогава се ражда нуждата да се създаде нещо ново, за да се възстанови и съхрани изгубената сила и баланс на представителството. Тъкмо в такива моменти политическата фрагментираност е гаранция за съхраняване на целостта на десните избиратели, тъкмо в такива моменти плурализмът е най-истински, защото е извикан към живот от мисълта за нещо изгубено, от острото усещане за липса. Затова се създаде партията Демократи за силна България. В подобен контекст призивът „единство“ е умъртвяващ, нещо повече – той е самоубийствен за десницата.
Ние, десните хора, нямаме изгаряща нужда от призиви за единство; това е патент на левите, и до днес обхванати от носталгия по социализма, преживели общото унижение след краха на левите идеи и собствените им правителства след 1989 . Нас не ни води старият колективен инстинкт да се скупчваме на едно място, понеже извън „единството“ има само студ и мрак. Нас не ни е страх да излезем на светло и да отвоюваме нови пространства за българската демократична десница. Ние не можем да гласуваме с отвращение (или можем най-много един път). Смятаме за пълна идейна безпомощност, направо глупост, на левия мит да противопоставим карикатурна дясна версия на същото това единство.
Десните хора са силни, защото са свободни. Днес ние сме свободни и различни. Дълбокият смисъл на демокрацията е да даде политическо представителство на това различие, а не да го претопява и заличава. Големият страх на левицата е тъкмо от многообразието и смелостта на десните хора. Абсурдно е десни политически лидери да се страхуват от многообразието и да мечтаят за единство. Такава страхлива десница не просто никога не може да спре БСП; такава страхлива десница се обрича на позорна лява смърт.