За национализацията и гнилите подпори на фасадната демокрация

Лидерът на Атака който твърди, че днес партията му е втора по популярност, обяви курс към властта и национализация на всички приватизирани предприятия от 1992 г. насам. Класически крайно леви идеи, които бяха посрещнати с бурни овации от многохиляден митинг. Привърженици на диктатурата и общонародната собственост в България имаше през всичките 16 години след преврата от 10 ноември 1989 г.. Но след падането на Живков те не разполагаха нито с организационни възможности, нито с обществена толерантност за да проведат някаква масова публична проява или пропагандна акция. Това вече не е така. На същият площад, който преди 15 години се взривяваше от възгласите „долу БКП“ и исканията България да стане свободна страна от западен тип, сега едно внушително множество аплодира ляво-екстремистки закани. Как се стигна до тук?

Преходът у нас започна с атаката на „щуките“, както самият Живков нарече групата бандитите от елита и репресивния апарат на комунистическия режим предопределени да бъдат новите капиталисти. Те първо тихомълком присвоиха огромна част от предумишлено натрупания след 1986 г. над 10 млрд. долара държавен дълг. Парите и титулярите на офшорните им сметки бяха недосегаеми навън и анонимни у нас. Следващите етапи – източването на предприятията на входа и на изхода, кредитните милионери, пирамидите и банковите фалити, вече открито се свързваха с все едни и същи ченгетарски имена. Тяхната финансова и организационна мощ далеч превъзхождаше слабите институциите на държавата. Затова в България през първите седем години на прехода нямаше реформи. Не беше осъществен цялостно нито един политически проект. Промените се изразяваха в грабеж и разруха на държавния сектор и буен растеж на сивата икономика. Между 1987 и 1997 г. финансовите престъпления и измами бяха толкова много, че прокурори, полицаи, данъчни служители и други овластени органи вместо да им противодействат, по живковски се „снишиха“ пред вихъра от беззаконие и насилие. Или дискретно се възползваха от процъфтяващия пазар на подкупите.

След икономическата катастрофа от лявото управление на кабинета на Виденов, държавата можеше да се възстанови само с бързи и решителни мерки. Кабинетът на Иван Костов направи неотложните реформи включително най-болезнената и непопулярната от тях – приватизацията на губещите държавни предприятия. В това време „щуките“ от бившата ДС инвестираха много пари и усилия във всекидневно медийно тиражиране на лъжи и заблуди: как добрите предприятия на комунизма вместо за 20 млрд. долара са продадени за 1 млрд; как десните разрушили селското стопанство; как организираната престъпност възникнала след 1997 г. и т. н.. Истината на фактите, а не на политическите спекулации беше съвсем друга.

През декември 1989 г. на конгрес на БКП не друг, а самият Петър Младенов посочва, че 45 % от производствените фондове са остарели и напълно амортизирани. В държавното земеделие 60 % от техниката е за брак, а над 50 на сто от сградния фонд е амортизиран до степен да не подлежи на ремонт. Страната от традиционен износител е станала вносител на основни земеделски продукти. Пак той предупреждава, че това състояние води до неудържимо увеличаване на вътрешните и външните задължения. Следващата година Луканов обяви мораториум върху плащанията по външния държавен дълг и всъщност призна фалита на социалистическата икономика. Тук е мястото да посочим, че ако през 1990 г. държавата е имала предприятия струващи наистина 20 или 30 милиарда долара, чистата печалба от тях би трябвало да надхвърля поне 1 млрд. долара и не би се стигнало до мораториум върху дълга. Статистическите данни и отчетите показват, че през 80-те години над половината от доларовия износ на тоталитарната държава е бил на загуба. В най-добрите години общият експорт никога не е надхвърлял 2.5 млрд. долара, включително подарената оръжейна продукция за „братски“ страни от Азия, Африка и латинска Америка. През 2000 г. износът беше над 2 пъти повече.

Преди 1989 г. почти всички големи промишлени предприятия работеха на загуба. „Балканкар“ не можеше да получи от износ дори 50 млн. долара за да покрие разходите си за вносна комплектация. Автомобилните гуми произвеждани във Видахим бяха сто процента брак според стандартите дори в страните от Съветския блок. Този втори по големина у нас индустриален гигант на комунизма фалира и без да бъде приватизиран изчезна от българската икономика още по времето на Виденов. Над осем хиляди работници останаха без работа. Цялата Видинска област колабира икономически. Примерът не се вписва в тезата за разрушителната приватизация и привържениците й старателно го отбягват. Кремиковци внасяше всички суровини, включително руда от чужбина и всъщност произвеждаше огромни загуби. След десетгодишното му източване от т. н. „групировки“, дни преди приватизирането му той трупаше дългове със скорост 100 хиляди долара на ден, а общите му просрочени задължения бяха над 400 млн. долара.

Централна роля в мита за лошата приватизация на добрите социалистически предприятия е отредена на Авиокомпания „Балкан“. А тя беше разорена много преди продажбата й. През последните 10 години от своето съществуване компанията гълташе средно по 20 млн. долара държавни помощи годишно. Въпреки това задълженията й надхвърляха 100 млн. долара, а активите й бяха едва половината от тази сума. В компанията работеха четири пъти повече хора от необходимите. Всичките й сметки бяха под запор. Самолетите, носители на националния ни флаг, биваха редовно арестувани по международните летища заради неплатени такси и гориво и ни излагаха пред света.

Имаше хиляди подобни примери. През май 1996 г. социалистическият премиер Виденов заяви в „Дума“, че най-големите държавни предприятия са в критично състояние и това налага повечето от тях да бъдат включени в списъците за финансова изолация и ликвидация. Според специалния закон от 1995 г., ако не бъдат оздравени или приватизирани до 30 юни 1999 г., те трябваше да бъдат ликвидирани при което над 80 хиляди души щяха да загубят работата си. Вместо обаче да започне незабавни реформи и приватизация, кабинетът на Виденов започна да печата пари, предизвика хиперинфлация, унищожи спестяванията на населението и доведе страната до катастрофа. Обобщените данни за това, което правителството на ОДС завари след десетгодишния грабеж на живковите „щуки“ и провала на лявото управление, са повече от красноречиви. Според статистиката, в края на 1996 г. собственият капитал на всички държавни предприятия възлиза на 4 млрд. долара по средногодишния курс. Общият им финансов резултат е загуба от 583 млн. долара. Рентабилността им е отрицателна от минус 15 %. Това са отчайващи резултати. Те са по-лоши от тези през Голямата депресия от 1930 г. в САЩ.

Имаше и неразорени предприятия, но приоритетно трябваше да се приватизират дружествата трупащи най-много загуби. „Списъкът на Виденов“ с предприятията за ликвидация беше Дамоклевия меч за кабинета на Костов. Ако те, както и другите губещи държавни дружества бяха ликвидирани вместо приватизирани, ръстът на безработицата щеше да е двойно по-голям, а заетите щяха да са със 150 хиляди по-малко. Такива бяха фактите. Дясното правителство от 1997 – 2001 г. беше обречено да извърши най-тежката реформа – смяната на собствеността. Това тласна икономиката напред, но дясната коалиция плати висока политическа цена, което се случва на всички реформатори в трудни времена.

На този фон много ясно проличава какво и защо се прикрива с лъжите за криминална приватизация през 1997 – 2001 г.. Стратегическата цел е цялото обществено недоволство от грабежа на националните ресурси да се отклони от истинските крадци и съсипници на страната и да се насочи към четирите години дясно управление. Внушава се, че купувачите са забогатели чрез приватизацията вместо истината, че те приватизираха защото вече бяха забогатели чрез грабеж. Въпросът за крадените пари на „левите“ купувачи се подмени с измислени престъпления на десните продавачи. Тази подмяна на причина и следствие, на фактите с измислици, е мащабна политическа измама в която особено активен беше бившият главен прокурор. Чрез авторитета на оглавяваната от него институция, той превърна лъжата за 20-те милиарда долара активи продадени на безценица от дясното правителство в неподлежаща на съмнение догма на прехода. Автентичните автори на тази лъжа после я лансираха обратно като цитат на „обективен“ източник от последна инстанция – главният прокурор. Какво по-убедително от това. Внушението, че голямото престъпление на прехода е самият процес на приватизация, а не организираният грабеж на лявата партийно-репресивна олигархия, беше успешно.

Така се стигна до тръбния зов на Атака за национализация. Тук популизмът надминава обещанията на бившия монарх за „незабавното и несимволично повишение на доходите“, както и 20-те процента към заплатите обещани от БСП. Лидерът на Атака би трябвало да си дава сметка, че дори новите собственици доброволно да се съгласят да се анулират приватизационните сделки, държавата ще трябва да им върне над 14 млрд. лева обезщетения за платената цена, инвестициите и погасените задължения на предприятията. Държавният ни дълг би надминал по размер този от преди мораториума на Луканов. Вариантът е очевидно невъзможен. Остава експоприацията от Ленински тип. Но частната собственост е неприкосновена. За безвъзмездна конфискация трябва радикална промяна на Конституцията и връщане на обществените отношения във вида им от 1947 г.. Също няма как. Спонсорите на Атака знаят това и са спокойни, че „революцията“ ще си остане само на трибуната.

Истинската заплаха за демокрацията обаче не са сценично-медийните ефекти от лозунга за национализация, а екзалтацията на хилядите хора на площада повярвали, че за хала им е виновна приватизацията и че е възможно силово връщане на живота назад. Червените новобогаташи прекалиха с лъжите за приватизацията. Сега набират популярност опасните заблуди за национализация. Гнилите подпори на фасадната ни демокрация са претоварени и всеки момент може да се пропукат. А нейните развалини за дълго ще затрупат пътя на България към ЕС.