За излишните пари и излишните заблуди

Икономистите считат спестяванията на гражданите и фирмите за отложено потребление. Предполага се, че всеки лев, който някой натрупва на влог (за да си купи нещо по-късно), друг го взима назаем от банката и го инвестира, за да произведе това, което първият ще купи. Ако не беше така, спестените пари щяха да бъдат само хартия, нямаше да има спестявания, а съответно и инвестиции. Лесно е да се предположи, че когато държавата спестява, нещата не са по-различни. Но са. Особено при валутен борд. През последните 5 години управляващите усърдно увеличават фискалния резерв, включително с пари от нашите данъци. А това ни засяга пряко. Дължат ни обяснение. Основното предназначение на резерва е да гарантира плащанията по външния държавен дълг, поради което той по принцип трябва да е в „твърда“ валута. Стабилността на лева (заради борда) обаче дава възможност там да отиват директно парите от бюджетния излишък. Те се депозират в БНБ като резерв на правителството, вложен в „чуждестранни търгуеми ценни книжа“, т.е. в чужди икономики, които се развиват и обогатяват за наша сметка.
Такива са изискванията на борда. Така си плащаме за стабилността на лева. Няма правило колко трябва да е фискалният резерв. В края на 1997 г. при външен държавен дълг от 8.5 млрд. долара той беше само 1.6 млрд. лева. При това съотношение тогавашното правителство осигури безпроблемно всички плащания по дълга въпреки последствията от икономическата катастрофа на кабинета „Виденов“. През 1999 г. Международният валутен фонд прие, че фискален резерв от 2.4 млрд. лева е напълно достатъчен. Днес външният дълг на държавата е намалял до 5.8 млрд. долара, а резервът е увеличен до 4.65 млрд. лева. В края на 2005 г. в него ще постъпят минимум още 1 млрд. лева от бюджетния излишък (съгласно споразумението с МВФ от април т.г.). Приходите от приватизацията на ТЕЦ „Варна“, „Бояна филм“ и др. ще прибавят още поне 800 млн. лева. Проектобюджетът за 2006 г. също следва политиката на свърхотнемане на пари от данъкоплатците и трупане на излишъци. Така в средата на следващата година фискалният резерв вероятно ще достигне 7 млрд. лева, въпреки че е достатъчна една трета от тази сума! Ние, данъкоплатците, нямаме излишни пари. Не пестим без цел. Откъде накъде правителството ще ни облага прекомерно, за да трупа в резерва милиарди „излишъци“? При това без обявена цел. Ако управляващите наистина нямат друго обяснение освен „така иска МВФ“, то всички заедно с държавата сме в инфантилно положение. Представителят на МВФ за България Ханс Фликеншилд свежда нещата до това, че: българите вместо да спестяват, харчат като за последно; затъват в заеми за вносни стоки; от страната изтичат повече пари, отколкото се вливат; получават се рекордни дефицити по текущата сметка; всичко това е опасно и трябва да се прекрати. За 2005 г. дефицитът по текущата сметка ще надмине 5.5 млрд. лева и 13% от БВП. Че това е проблем, няма спор. Спорен е обаче начинът, който кабинетът и МВФ налагат за решаването му – отнемане на повече пари от данъкоплатците. Идеята им е: по-малко пари в хората, по-малко потребление, по-малък внос, по-нисък дефицит. Претендират, че това е логично, ясно и достатъчно като обяснение. Но не е!
Защото:
– преди „затягането на коланите“ правителството (а също и МВФ) трябва да изясни как така и докога може едновременно да имаме рекорден ръст на дефицита по текущата сметка, рекорден ръст на фискалния и на валутния резерв и увеличаване на спестяванията в банките. Такова валутно „перпетуум мобиле“ не съществува
– ако правителството (а също и МВФ) прогнозира „прегряване“ на икономиката, банкови фалити, рецесия, инфлация и/или стагнация, трябва да знаем на какво конкретно се основават тези предвиждания. Иначе няма как да знаем дали отнемането на пари от данъкоплатците и „спестяването“ им от държавата е най-добрата защита срещу подобни опасности
– ако „неразумното“ кредитиране ни води към криза, логично е БНБ да изтегли повече пари от търговските банки и да свие паричния мултипликатор, като увеличи процента на задължителните резерви на банките спрямо депозитната им база. Вместо това БНБ се опитва да „планира“ кредитния ръст на банките, а кабинетът грубо нарушава принципите на валутния борд, прокарвайки една рестриктивна квазимонетарна политика. Главният резултат е, че се отнемат пари от българската икономика и се вливат в чужди икономики
– все някога правителството ще трябва да инвестира „излишните“ пари от резерва. В инфраструктурата например. Колко от тях ще може да усвои местната икономика и колко ще „изтекат“ навън? Какво ще стане тогава с дефицита по текущата сметка? (Да не говорим за евентуални доставки за АЕЦ „Белене“ или за превъоръжаване)
– не знаем каква част от валутните постъпления в туризма се отчитат и каква – не. Колко пари носи куфарната търговия? Колко валута се „изпира“ у нас? Какъв процент от цената на изнесените стоки влиза в страната и колко остава в необявените офшорки на износителите? Изобщо не знаем какви входящи и изходящи парични потоци генерира процъфтяващата сива икономика
– не знаем каква част от българския търговски дефицит и частния външен дълг е действителна и каква част от него е гарантирана, кредитирана или направо платена с изнесените по офшорките пари на сивата икономика и организираната престъпност. Не е за вярване българските търговци да се ползват с толкова доверие навън, че да им се дават стоки и/или пари на кредит за 3 млрд. евро годишно
– цялата тежест от рестриктивните мерки се стоварва върху изправните данъкоплатци. Това тласка и тях към „сивата“ зона, обезсърчава добрите и поощрява лошите играчи на пазара
– бюджетните излишъци са толкова вредни, колкото и бюджетните дефицити. Харченето на държавните спестявания за разлика от личните е проинфлационно. Заради валутния борд обаче връщането в икономиката на парите от фискалния ни резерв вместо инфлацията ще увеличи отново дефицита по текущата сметка. Затова „излишният“ резерв е най-лошият възможен инструмент за решаването на проблема с този дефицит
– големият резерв поражда големи апетити – вътрешни и външни. Спестените от държавата пари не са отложено потребление, а отложено преразпределение. Въпросът е в чия полза. Как да отхвърлим съмненията, че държавата заделя милиарди „излишъци“ не толкова за да намали дефицита, колкото за нечии користни интереси (вътрешни и външни). Правителствата по принцип не спестяват пари от данъци. Безсмислено е и е вредно за икономиката. Ако случайно приключат годината с излишък, демократичните държави или веднага връщат парите на данъкоплатците, или решават и обявяват за какво и кога ще ги изхарчат. У нас наблюдаваме обратното. Решено и сторено почти конспиративно, без обяснения. Ако се прави със скрити, т.е. корупционни цели и намерения – нямаме нужда от корумпирани управляващи. Ако пък те не знаят защо събират и какво ще правят с „излишъците“ – нямаме нужда и от некадърни управляващи. Споразумението с МВФ изтича след около година. Тогава ще имаме ляво правителство, много пари в резерва и отсъствие на „контрол“ отвън. Кризисна формула с много неизвестни. Ако държавата отнема прекомерно от доходите ни, оправдавайки се с дефицита по текущата сметка, нещата нито са логични, нито са ясни. Обясненията на Фликеншилд пък не са достатъчни. И не МВФ, а нашите властимащи трябва открито и отчетливо да обясняват какво ще правят с парите ни. Станишев, Овчаров и Орешарски не трябва да чакат някой да ги пита. Защото без програма, без диалог и с високомерие започна и лявото управление на Жан Виденов. Останалото го знаем.