Председател Анастас Анастасов: Има ли реплики по отношение на господин Бисеров, колеги? Няма.

Думата за изказване има госпожа Екатерина Михайлова.

Екатерина Михайлова: Уважаеми господин председател, уважаеми колеги! Ние ще подкрепим ветото на президента и всъщност няма да гласуваме “за” закона, защото това предстои да се гласува. Това е позиция, която изразихме при гледането на закона. Това не е нещо ново, което сега заявяваме от Синята коалиция.

Още тогава едно от основните възражения срещу промените в Закона за съдебната власт беше именно в тези разпоредби, които дават възможност на изборните членове на Висшия съдебен съвет, както и на Инспектората и главния инспектор, след изтичане на пълен мандат да получават една степен по-висока от тази, която са заемали, тоест кариерно развитие, преведено навън като бонус. Това не е бонус, на мен ми е ясно, но в същото време това е привилегия, както и да го наричаме, с каквито и други имена да го изричаме и да се мъчим да обясним нещата. Защото днес дебатът, дори така започна, поставя един голям въпрос, който не е само пред хората, които влизат на високи нива в съдебната власт, тоест Висшият съдебен съвет и Инспектората, а висшите органи на съдебната власт. Въпросът, който тук се постави: защо въобще човек се занимава с подобна дейност и какво очаква от това, когато се занимава, занимавайки се с общественополезна дейност, а не само с кариерното си професионално развитие?

Защото, ако решим, че всеки, който, отивайки и заемайки позиция в определен орган, трябва да бъде възнаграден за това, то тогава питам: защо правим това само в съдебната власт? Тук се присъединявам към логиката, която разви колегата преди мен. Защо тогава не сложим и на депутатите, и на министрите, и на другите органи в страната, които са се заели с такава високоотговорна задача, да получават, след като изтече мандатът им, по-висока позиция в професионалното си развитие?

Ако логиката на този текст, който разглеждаме днес, върнат от президента, е, че тези хора, за да си гледат работата, трябва да получат още нещо, ами значи всички ние – други, не си гледаме работата. В крайна сметка всеки, който отива на такова място, трябва да знае, че отива, за да носи отговорност и да понася несгоди. Ние го знаем тук, в тази зала. Ние знаем, че ставайки обществено разпознаваеми и занимавайки се с обществена дейност вече ставаме и трън в очите на определени хора, защото взимаме решения, с които ги засягаме. Това правят и членовете на Висшия съдебен съвет, това правят и инспекторите – те взимат решения, с които засягат свои колеги. Затова те трябва да се върнат и да получат позициите, на които са били, така както всички останали, но не и да получат нещо повече. Не и да получат нещо повече!

Тук въпросът не е дали на тях променяме, проблемът е, че наистина, ако започнем да даваме получаване на по-високи позиции от излизането, след изтичането на мандат на органи в системата на държавната власт, то излиза, че заниманието с тази дейност всъщност се дава на хора, които очакват да получат възнаграждение, а това не бива. Това не бива! Нищо, че знаем, че тук има несгоди, когато отидеш.

Вчера чух член на Висшия съдебен съвет, който каза: “Вие не знаете колко е трудно да се взимат такива решения”. Аз знам колко е трудно да се взимат някои решения в Народното събрание, но не казвам и не се оплаквам. Това е мой избор, никой не ме е накарал да се занимавам с тази работа. Ако не желая да участвам във взимането на трудни решения, има друг път на развитие и там нямам този проблем, там няма да решавам неща, свързани със съдбите на хората и няма да трупам негативи.

Затова категорично смятам, че тези текстове трябва да бъдат отхвърлени.

В същото време искам да поставя още един въпрос, който, според мен, излиза от тези разпоредби и който, струва ми се, трябва да бъде разискван в Народното събрание. Аз искам да го поставя днес. Може би днес няма да намерим решението, но смятам, че трябва да започне дискусия по него.

Висшият съдебен съвет беше орган, който не беше постояннодействащ до последния. Това се направи и с натиск от страна на Европейския съюз – знаем това, създадохме го постояннодействащ Висш съдебен съвет и оттам дойде и проблемът с атестирането. Само че, според мен, проблемът с атестирането може да се реши по друг начин, а не по този, който е избран в момента.

Тук изскача и големият въпрос, според мен: добро ли е решението, което беше направено – Висшият съдебен съвет да бъде постояннодействащ орган? От това, което видяхме, от действията на този Висш съдебен съвет, аз си мисля, че по-скоро трябва да се върнем към предишното решение, а именно да не е постояннодействащ орган. Лицата, които са избрани в този Висш съдебен съвет, да бъдат не само взимащи тези тежки, важни и отговорни решени, но да бъдат и хора, които продължават да практикуват професиите си, да бъдат сред колегите си, да чуват техните проблеми, да знаят какво се случва. Защото ние изпратихме една малка група хора и практически им дадохме работа, с която ги превърнахме в голяма степен на администратори. Откъсвайки се от средата, в която иначе, ако работят, ще усещат пулса, настроенията и проблемите, които имат.

Няма идеално решение. Аз вчера чух, но ще ви извадим примери колко лоши неща са правили предишните висши съдебни съвети, когато бяха не постояннодействащи. Аз също мога да ви извадя поименни примери – мисля, че, ако го направим, няма да е добро – какви лош неща направи постояннодействащият състав на Висшия съдебен съвет. Ще ги извадя, не защото искам да го правя, а защото са извадени, те са пред очите на българските граждани. Отворете статия, вестник “Дневник”, в момента електронен вариант, накрая ще изчетете поименно децата, дъщери, снове и така нататък, кой къде е отишъл. Нека не се замерваме с тези неща, макар че те са важни. Виждаме пороците, че са се получавали и при едното, и при другото. Тоест това не е абсолютният критерий, по който да решаваме проблема. За мен проблемът е по-скоро в това, че хората, които отиват във Висшия съдебен съвет, превръщайки го в постояннодействащ, се откъсват от системата. Откъсват се, нямат постоянна връзка със своите колеги. Смятам, че няма никаква пречка да осъществяват правомощията си. Има достатъчно административен капацитет вътре, в администрацията на Висшия съдебен съвет, да се събира съответната информация. Затова поставям и този въпрос днес, когато разискваме ветото, което е наложено от президента.

В заключение ще кажа, че ние от Синята коалиция ще подкрепим ветото, но смятаме, че имаше и текстове, върху които също можеше да се разпростре ветото на президента. Това са текстовете, които създадоха също обществени настроения или брожения, създавайки впечатлението, че новият главен прокурор може да бъде избран при сегашния състав на Висшия съдебен съвет, което де факто продължава да бъде възможно.

Чух много политически заявки от страна на президента, от страна на министър-председателя, от страна на народни представители от управляващата партия, че това няма да се случи. Само че това са само политически заявки, а законът допуска това. Законът допуска това!

Затова ние смятаме, че ветото беше недостатъчно. То трябваше да бъде и върху други текстове, които създават най-малкото подозрение че може да се извърши злоупотреба. Защото конструкцията, която отвън се коментираше, а и в пленарната зала изглеждаше така: даваме бонуси на сегашния Висш съдебен съвет, той избира новия главен прокурор и нещата изглеждат доста нелицеприятни. Нелицеприятни е най-меката дума, която мога да кажа.

Затова ние ще подкрепим ветото, но още веднъж искам да кажа и да се обърна към всички фактори, от които зависи изборът на новия главен прокурор. Това да се случи след избора на новия Висш съдебен съвет.

Не зная дали ще е по-добър като състав, но поне да не тегне това подозрение, че законът е направен, за да бъде извършена политическа поръчка от този Висш съдебен съвет. Това е нещото, което законът позволява. Остава само на политическата воля на тези, които решават тези проблеми и въпроси, да не се случи.

С това приключвам изказването си. Благодаря.

Председател Павел Шопов: Има ли реплики към госпожа Екатерина Михайлова?

Имате думата за реплика, господин Миков.

Михаил Миков: Благодаря, уважаеми господин председател.

Уважаема госпожо Михайлова, не очаквах такова трогателно сиромахомилство точно отдясно! Днес всичките те са със заплати на съдии във Върховния касационен съд. Ами дайте като отива там на “ползу роду” да ги направим със статус на съдии в Районен съд! Има голяма доза сиромахомилство. Статусът е всичко – и заплатата, и позицията, и кариерното развитие след това.

Вторият принципен въпрос обаче е: постоянно действащ, или непостоянно действащ? Да, аз съм чел материала, който цитирате, но там има и други пасажи: за политическото участие в дейността. Хубаво е, когато се чете един материал, да се чете целият.

Укоримо е назначаването на деца на административни позиции в съдебната власт, по това, което е изброено в материала. Предишните практики при непостоянно действащите съвети беше докато са действащи членове на съвета да растат в кариерата, да стават шефове на окръжни, апелативни и други съдилища! Хем са членове на съвета, хем докато са членове на съвета, растяха! Хем са членове на съвета и кадруват и управляват системата, хем правораздават.

Познайте, когато апелативният шеф или съдия е член на съвета, по какъв начин той кадрува висшата инстанция.

Смисълът е откъсването от управлението, от пряката магистратска работа. Това поиска Брюксел от нас. Такава практика има в много европейски страни. Да се знае при застъпването на мандатите, че когато отиваш да управляваш, когато отиваш да надзираваш, няма да правораздаваш, защото ако в този период ти правораздаваш и управляваш, ти си по-висока категория магистрат, защото ти кадруваш горните инстанции, които ти проверяват мотивите по делата. Това беше смисълът и резонът в цялата история.

Знам, че Вие искате да не е постоянно действащ, за да се върне онази практика, която пак казвам: не е забравена. Благодаря Ви.

Председател Павел Шопов: Има ли други реплики към госпожа Михайлова?

Госпожо Михайлова, имате думата за дуплика.

Екатерина Михайлова: Господин Миков, чела съм цялата статия. Мисля, че дебатът е друг и не трябва да се замерваме с примери. Просто не искам да ги съобщавам.

Второ, Вие бъркате сиромахомилството с отговорността. Отговорността е нещо съвършено различно. Може би лявото разбиране за независимост е равно на привилегия. Дясното разбиране за независимост е отговорност и равенство пред закона. Това е голяма разлика между Вас и нас. Голяма! Вие с цялото си изказване базирахте независимостта на привилегията. Не говоря да връщаме хората и да започват кариерата си на най-ниското ниво, след като са заемали определена позиция. Това, което се гарантира, е след излизане от заемане на определена позиция в системата на държавната власт, връщане там, където лицето е било. Ако има индивидуални качества за развитие нататък, нека ги има, но не анблок на всички – на всички членове на Висшия съвет, на всички членове на Народното събрание, на всички членове на Министерския съвет и така нататък. Нали е несериозно! Отговорността е друго нещо. То не е привилегия.