ЕДНА НЕЛЕПА ИДЕЯ – Вселин Методиев, в. „Седем“

Предложението за разделяне на министерство на образованието на министерство на средното образование и такова, на висшето вероятно е мнение на колегия, която има спомени от предишни времена. За честта на хронологията трябва да кажа, че в България до 9 септември 1944 г. е имало Министерство на просвещението, в което се е съсредоточавала държавната политика на средното образование и науката, както и в областта на културата. След 1944 г. има множество опити, някои от които продължават и след 1989 г., да се създадат специални институции с ранг на министерства, наречени комитети – за наука, технически прогрес и висше образование. Например да има Министерство на науката и висшето образование, както се случва в периода 1990-1991 г. Винаги е съществувало виждането, че, създавайки министерства, държавата сякаш уважава някой определен сектор от публичния живот. Вторият аспект на подобен тип предложения е свързан с финансирането – специализирането на дадена дейност в институция, чиято цел е да повиши възможностите за финансиране. От тази гледна точка министерство на българските университети може да се предвижда като възможност за увеличаване на финансовата подкрепа в тази област. И на трето място – това вероятно е начин да се намери политически израз на преференцията от страна на властта към университетите и към науката. Личната позиция Личното ми мнение обаче е следното: университетът е институция, много по-високо стояща в социалния сектор, отколкото министерството. Университетът е аристократична институция в модерния смисъл на думата. И всякакво негово принизяване до нивото на министерство, което е една обикновена технология на властта, ми се струва ненужно. А колко трябва да бъдат университетите и как да се регулира този ареал на образованието е друга тема. Това е въпрос на законова уредба, на акредитация, на подбор и т. н. Но в крайна сметка е въпрос на избора на самите млади хора, които, по силата на своя избор, класират и университетите. В България това нещо вече е добило характера на гражданственост, защото имаше такива класации, извършвани от публичния сектор, в които се видя към кои университети имат интерес младите хора и се оформи една десетка от университети, които явно са си създали добро име. Мисля, че точно това е правилният път, а не институционализиране през политическата власт. Науката Що се отнася до Науката, БАН е белег за национална идентичност на България, защото е създадена преди модерната ни държава. Това дружество е по-старо, отколкото Министерството на просветата, затова създаването на Министерство на науката ми се струва доста непохватна идея. А фактът, че и днес министерството се нарича Министерство на образованието и науката се дължи по-скоро на наследство на думи в заглавията… Така че БАН е институцията на българската наука. Какъв път на реформи трябва да предприеме и как да се развива отново е друга тема, която по никакъв начин не е свързана с това дали има министерство на науката, или няма такова. Това е въпрос на избор на самата колегия на БАН като автономна институция и на взаимоотношенията й с централната власт в лицето на Министерството на финансите с оглед на финансирането на Българската академия на науките. Това е сложен разговор, който съдържа в себе си множество тежки въпроси. Много е трудно да се договаря бюджетът на БАН в Министерството на финансите, докато не се разясни ролята на проектирането като функция и даденост на институтите на БАН, в областта на науките, развити в ЕС, които са наднационални. Например математика, биология, химия… Те нямат свой национален привкус по простата причина, че са универсални науки. И второ, много внимателно трябва да се преговаря как се финансират онези институти, които сами по себе си са национални по своята дейност. Примерно Институтът за български език и литература е уникален, както и Институтът за българска история. Ето това са важните въпроси, върху които трябва да има политически дебат. Те в крайна сметка трябва да бъдат част от предизборната кампания догодина, когато партиите ще излязат пред обществото. По този начин и самите хора на науката ще могат да направят своя граждански избор.
РеформитеЩо се отнася до настоящето Министерство на образованието, действащият министър Даниел Вълчев каза преди известно време в залата на парламента, че допреди десет месеца не е имало никакви реформи. Тласъкът сега, през 2008 г., да бъдат възстановени реформите дойде в резултат на учителската стачка и затова реформите са в областта на средното образование. Министър Вълчев следва основно елементите от стачното споразумение. На практика точно по този начин успя да стигне до реформи. Това, което се прави в момента по отношение на финансирането на системата – изработването на норматива, оптимизацията на училищната мрежа, делегирането на бюджета и т. н., представлява една правилна стъпка в правилна посока. Единственото, за което може да се съжалява, са пропуснатите години. Защото едно е да се продължи реформа в края на 90-те, когато в българските училища се обучаваха деца от наборите след 1980 г. на брой около 120 хиляди момчета и момичета, и е съвсем друго тя да се прави сега, когато учениците са набори от средата на 90-те години насетне, когато раждаемостта е около 65-68 хил. Само сравнението на тези две числа показва колко пагубно е подействало времето върху реформите, които трябва да се провеждат. От гледна точка на качеството на образованието, нещата са още по-сложни.
Целите
Ако целта е да се създаде образователна система, която дава възможност на младия човек да може да прави избор, системата се наглася по един начин. Ако предпоставената цел за системата е „Нека децата да знаят много на емпирично равнище“, подредбата е съвсем различна, защото и търсеното качество е друго. Ако разгледаме пък модерните принципи на сравнително разглеждане на образователната система в рамките на ЕС, ще видим, че ще се появят съвсем различни цели – да се настигнат дадени държави и да се съобразяваме с това, което правят те, или пък да се избере друг път. Тоест тук се намираме все още в ситуацията на търсене. Тъй като това е една сложна тема, тя засяга и множество интереси на гилдийно или професионално равнище. В момента целта е старата -децата да знаят много. Тя е наследствена от миналото, и, като казвам „миналото“, подминавам дори комунистическото време и отивам в периода на първата половина на XX век. Тогава обаче този стремеж е бил естествен, защото в края на XIX и началото на XX век българското общество не е имало своята социална йерархия и йерархията се е получавала като следствие на личното образование. Разликата е там, че днешна България не е онази от началото на XX век… А Европа пък е съвсем различна. Налице е известна трудност при осъзнаването на този проблем. Много често се използва терминът „модернизация на образованието“, а малко се дискутира по смисъла и съдържанието му. По отношение на уточняването на целта на образователната система задачата остава за следващия министър на образованието. Ролята на училището В обществото ни има още един дебат, по който политиците ще трябва да вземат отношение, и той касае ролята на българското училище. Каква трябва да бъде тази роля – само образователна или и възпитателна. Когато една национална общност започне да изпитва затруднения от ценностен характер, когато започне да се съмнява в силата на семейството като възпитателна институция, се появяват много големи очаквания към училището като място, където ще се получи наваксване на изоставането във възпитателен план. Това е много трудна работа, която също се нуждае от политическо решение. Сегашните управляващи няма да дадат отговор на този въпрос, защото така или иначе си отиват, но следващите ще трябва да намерят посоката, в която ще поемат – дали ще удържат ролята на българското училище само като образователен център, или ще го натоварят и с възпитателни функции. Ако се случи второто, ще се смени и цялата перспектива на финансиране на училищата. Когато се даде такава голяма функция, тя не може да не бъде подкрепена и финансово.
Съществува написана и приета от Народното събрание национална стратегия за образованието, но тя е толкова обща, че не може да бъде използвана ефективно. Въпросната стратегия представлява по-скоро литературен текст, отколкото конкретен план. Истинската стратегия означава да бъдат поставени конкретни цели в конкретни срокове и с конкретни отговорници. В настоящата стратегия такова нещо няма, липсва рамката.