– Изглежда криво-ляво, с други думи – „социално-либерално“. Това е дефиницията, която управлението предпочете само да си даде. Това управление е в нещо „ляво“, в друго „дясно“, което значи, че то е идеологически конюнктурно, игрово и накрая брокерско. Кобургготски и Доган ляво ли са или дясно? Никой не знае какво са. Стандартният отговор е, че са „център“, сиреч нищо определено, освен определени интереси, преследвани настойчиво, безскрупулно и бих добавил елегантно. Кобургготски е първомайстор на елегантната корупция, която напоследък е напълно арогантна. Иначе, населението преживява, движено от политическите обстоятелства, но то самото отказва да се движи, то е политически инертно. Хората не намират нито сили, нито основания за политическа инициатива, още по-малко за борба. Те имат усещане за предрешеност, за управление отвън и отгоре, за власт на себични елити. Историята ги дърпа – напред, назад или встрани, не знаят накъде. Питат си чувствата, но без отговор.

– Кои събития белязаха изтичащата година – за добро или за лошо?

– България е пред прага на Европа. Приключването на преговорите с ЕС, датата за присъединяване – това са събитията на годината. Паралелно остават кошмарите – убитите войници в Кербала, обезглавените заложници, медицинските сестри в Либия и „малките“ нелепости на конюнктурата: сюрреално наглият образ на Славков и шокиращите експерименти на „царя“ с Аспарухов и Мръчков.

– Юпитата на царя и брокерите на „Новото време“ изграждат образа на новата политическа класа. Това са постпреходните политици, динамичното поколение на младите лидери: вдъхновено цинични, даже наглеещи. Стоят като собственици на времето, като наследници на прехода. За тях политиката е бизнес и игра – не им и хрумва да се спъват в принципи или да се тревожат по морални въпроси. Те нахлуват в политиката с ловни намерения, с идея да подмокрят своя територия и да се разположат луксозно. Юпитата са старовремски феномен – те не са бъдеще, а младо минало. Новото време – също. Такива са и момчетата от Гергьовден. Тези хора осребряват всичко, до което се докоснат.За това и докосват. Над всички останали политици се извисява фигурата на общонародния амулет Бойко Борисов. Главният секретар е безспорен PR–гений и истински медиен шедьовър. Той е синтетичен образ на прехода, изграден от парадокси: официален човек – дошъл от ъндърграунда, бодигард на Живков, любимец на западните служби, срамежлив, но нагъл, мързелив, но деен. Батманът е „наше момче“. Чалгата е възхитена. Антитеза на тази политическа театрализация е лидерът на ДСБ Иван Костов. Той отказва да симулира, да изобразява, да ласкае и флиртува.

– Метафората „подреден хаос“ е много сполучлива. Съществува хаос, който мимикрира ред и лъжа, която казва, че е истина. Свикнахме да живеем в този режим и не забелязваме подмяната. Неестественото отдавна е естествено. Имам впечатление, че българските държавни институции са направени от кухи думи. Във всяка от тях е заседнал Азис. В България съществува удивителна толерантност към абсурда, към невъзможното за здравия разум и противното на всякакво елементарно приличие. Абсурдът в България е нормативен, институционализиран. Какъв ред, каква истина и какъв разум има в поведението на един президент, който награждава Славков с орден „Стара планина“ и то не как да е, а в подпийнало състояние на награждавания? А обвинителният акт на Филчев срещу журналистите от BBC не ви ли прилича на абсурд? Това прокурор ли е или какво? А „внимавай, мушмурок“ на прокурора Дочев? А да повдигнеш обвинение срещу генерал Атанасов за това, че спрял самолет с контрабандно оръжие за Еритрея, то какво е? Абсурд или смисъл? Лъженето в България протича естествено като сутрешен тоалет. Като бръснене. Като кихане.

– Кобургготски е цар в републиката – оксиморон. Стилизиран Живков. Тези двама души си приличат до болка, въпреки различията. Кобургготски отказа да се намеси в рисковата фаза на прехода, но предпочете да заприходи първите му резултати. В това е хитър, кажи-речи, колкото дядо си. Има безупречно чувство за осребряване на конюнктурата и за дозиране на риска. Този човек оглави успехите, за които други имат историческа заслуга, а сега живее с амбицията да сложи подписа си под акта за присъединяване към ЕС. Европеец води България в Европа, това е художественият замисъл. От това става и вилеров гоблен. Междувременно се случи следното – мощна реституция за 200 млн. долара и крайно съмнителна операция с външния дълг. Както се казва, приятното беше съчетано с полезното.

Мисля, че шансовете му за втори мандат са много реални, защото паметта е къса.

– Обяснявам си всичко това с помощта на Стокхолмския синдром: обикваме похитителите. Освен това царят не е обикновен похитител, а такъв, който гледа на нещата „положително“ и умее да бъде загадъчен. Първо похити народното въображение с неизпълними обещания, после ни помири, а сега, както казах, увенчава прехода и означава европейското ни бъдеще. Задава се втори плен за народното въображение. Стабилизацията иде от чувството за края на един травматичен и проточен преход и за предстоящо присъединяване към Европейския съюз. Чувството за стабилизация е комбинация от умора и отдъхване, с трепетно чувство от предстоящото прекосяване на геополитическата граница. Във властта сме на европейското притегляне, това действа укротяващо, стихваме някак. Всичко това работи за Кобургготски.

– Борисов е напълно възможен в ролята на политическо чудо, на популистка алтернатива на статуквото. Както самият обича да плаши: „ако ме дразните, ще вляза в политиката, може и да ви се случи“. Ще ни се случи, ако изчислят вместо него, че трябва да влезе. Други, не той. Ако му разрешат да ни се случи, ще влезе.

Борисов стои като второ „аз“ на царя, като бивш пазител на „свещеното тяло“ и сега като негов демократичен еквивалент. Този човек каца върху успехите с инстинкт на насекомо, а ако няма такива успехи, каквото всъщност е положението, ги измисля, за да кацне върху измисленото и за да го снимат. И двамата с патрона кацат с голяма театрална дарба върху илюзиите, които сами сътворяват. Това са големите симуланти в българската политика, истинските актьорски дарования на политическата сцена.

– Улицата се оттегли в частните домове и в кафенетата.Улицата е засрамена от предоверяване, усеща се глупава. Стана й ясно, че накрая всичките й усилия се оказват заприходени от същите, срещу които тя въстана през първите години на прехода и особено през 1997 г. Елитите на комунизма са неизтребими социално. Това разбра. Същата човешка порода, която извърши „революцията“ през 1944, направи преврата през 1989 г. Елитите са ротирани на 180 градуса. Същите са. Улицата е леко натъжена от това знание.

– Хората съдят по делата и не вярват на думите. Нашето дело е съпротива срещу добре подредения хаос, за който споменахте, срещу симулативния ред на постпрехода. ДСБ се роди като инициатива на граждани, решението на политиците е вторично. Хората поискаха тази партия, защото констатираха, че са предадени и няма за кого да гласуват. ДСБ се роди в атмосфера на протест и съпротива срещу колаборационизма на НИС на СДС, срещу прозирното намерение на апарата да употреби тази партия за свои цели. ДСБ атакува подмяната. Ние сме опозиция на настоящето заради бъдещето на България и заради политическото представителство на непримиримите граждани. Опозиция с много ясен идентитет.

– Десницата ще се структурира като проправителствена и опозиционна, няма трета възможност.

– Най-добре се наблюдава отвътре. Въпросът е, че трябва да се действа.