На митинга на “Атака” на 3 март в София бяха призовани всички от категорията на новите губещи от цялата страна, от всички посоки на България. Как бяха доведени? Спонтанно ли дойдоха е въпрос, който не мисля, че е най-важен. По-важна е характеристиката на тези хора и посланията, които те чуха от стълбите на “Св. Александър Невски”. Струва ми се, че те представляват немного разнородна, по-скоро хомогенна по манталитет и умонастроение човешка тълпа, която мисли политиката през чувствата.
Ето този парадокс ми се струва важен – това е преди всичко реваншизъм на колективното настроение, бунт на губещите през думите, лозунга и заканите. Те са политически неефективни. Не мисля, че в последна сметка привържениците на Волен Сидеров могат да претендират за реалната политическа власт в България. Те няма да могат да предизвикат предсрочни избори, освен ако не дестабилизират страната по един недопустим начин – по пътя на ексцеса, което обаче би прехвърлило проблематиката от политическата в юридическата зона. Но хората на Сидеров, да ги наречем така условно, не са безусловни виновници. Те са в контекст, който малко или повече представлява обща вина, отговорност и предизвикателство за справяне. Защото един здравословен, органичен, умен национализъм е уместна политическа форма. Но това, което се зададе през инициативата на Сидеров, е в някакъв смисъл невротичен, компенсаторен, изтерзан национализъм на реваншистки настроени хора. Това са бързо изчерпващи се настроения. И ще му бъде трудно на Волен Сидеров да поддържа дълго тази екстремна, емоционална превъзбуденост. Той самият жестикулира изтощително, в някакъв смисъл на границата на гротеската. Това не може да продължи дълго в България, защото няма традиция на такова превъзбудено политическо лидерство.