– Нека започнем с класическата Вазова фраза: “Линее нашто поколение…”. Защо и ако е така, какви са основанията?
– “Нашто поколение” линее, г-н Лачански, защото е недоволно от изхода на тъй наречения преход, от неговите прехвалени завоевания. За мнозина от това поколение преходът се преживява като по-голяма травма от комунизма, защото на комунизма не се разчиташе, а на прехода се разчиташе. Комунизмът беше участ, а преходът свобода. Свобода, която свърши като участ. Българският посткомунизъм е лошо заздравяла рана, с лице на урод.
– Убогият живот на българина отразява ли се върху психическото му здраве?
– Преди да кажа, това което мисля, по повод на “българина”, ще направя уговорката, че българите са различни и не рядко коренно противоположни. Съществува обаче и един интуитивно постижим и литературно коментиран негатив, за който вероятно има смисъл да се поговори. Правя го откровено, защото ме питате. На риск.
Българинът е патетичен страдалец на дребно. Вайка се изпреварващо, мърмори, прибеднено одумва. Ако си припише бедност, ако ритуално я изстрада в аванс, то тя няма да го сполети. Това е начин за магическа превенция на сакатлъците.
Българската мирогледна позиция е тънък парадокс на претенция и фатализъм, на плитка меланхолия и бързи битови развеселявания, на “о, нямам” и “стига ми таз зимнина”. Това е драма на поминъка и казуистика на битовия окултизъм. Българинът може да бъде дефиниран като “същество, отчитащо повишение на цените” и като живеещо с дребни интимни суеверия и с по-едри паранои в криза. На всеки велик християнски празник от екрана на телевизията вместо смисъла на празника ни съобщават в катехизически порядък какво на този ден се чопли в нивата, как се зарязва, ашладисва, какво се готви и меси и какво от сготвеното се носи на гробища. Българинът е физиологически куриоз – може да яде, докато плаче, около пресен гроб или непосредствено след погребение в чудовищни гробищни зали с инфернален уют. Такова извращение на апетита не се наблюдава при нормалния човек. Българинът е метафизически лукав, с много сложна и дълбоко заровена богомилска теология за всекидневна употреба. Вероятно по пътя на “ония петстотин години” е останал с впечатление, че Господ Бог също е “турчин”. Отношението към този парадигматичен “турчин” е като към неизбежно жизнено условие – стаено мразено, доколкото е власт, и симбиотично обичано, доколкото е покровител на живота, провидение на оцеляването. На психичното дъно на българския негатив дреме стаен гняв, размесен с нажаленост, а на лицето му е изписана арогантна готовност, нюанс на раболепие и талант за унила социална адаптация, говореща “здрасти”. Хармонизацията на противоречивите чувства става чрез опаковането им в характерно безразличие, в нещо подобно на източен фатализъм. Свети евангелист Йоан казва, че Бог е любов, а българинът казва, че Бог е нравствено непознаваем, но по-скоро е хитър, отколкото щедър. Бог е свръхспециализирано Отмъщение, с което не трябва да си разваляш отношенията, като за тази цел са измислени църковните свещи и “поповете”. (Синодът е ненадежден посредник.) На опашка за чудотворна икона се чака три дни и три нощи. Не е нужно да вярваш, важно е да каталясаш.
Казвам всичко това в откровено ироничен стил, дръзко, за да намекна за по-дълбоките “основания”, както се изразявате Вие, на “убогия” български живот и за лошото психично състояние на образцовия българин. Странна дума впрочем – убог. Звучи като “религиозно изкълчен”.
– Има ли разлика между душевно и психично болен?
– Разликата е в “конотациите”, престижа, аурата на думите. За постмодерния човек душата е спорен въпрос, иронична субстанция. Думата “душа” има легитимна употреба в патетичните и еротични “дискурси”, тогава, когато се цели някакво “смайване”, “откуп” или просто запознаване на другия с “красотата” на нашия вътрешен свят и с чаровното ни простодушие. За всички останали случаи е резервирана думата “психика”, която звучи по-модерно и по-компетентно. Психиката има научен престиж, душата е мило суеверие. Когато Фройд говори за “психичен апарат”, на дъното на който има либидо, всички разбират за какво става въпрос.За пол и фрустрация. Душата е топла и набожна дума, психиката делова. Душата бива праведна и грешна, а психиката пребивава “в стрес”. И релаксира. Исторически, душата закономерно “еволюира” в психика, а тя на свой ред “зазвучава” като свръхсофистициран GSM.Nokia. Навремето са срещаха депресивни налудности за греховност, сега – за ощетяване и бедност.Това се нарича патопластика на налудния опит.
– Не сме ли ние предимно духовно болни?
– Казах нещо по-този въпрос, в отговор на Вашия първи въпрос. Ще добавя само, че ние сме изтощен народ, с дълга история, лишен от качествен елит и с много слабо развито религиозно въображение. Ние сме религиозно бездарни хора. Провалът на българския преход е провал на националното ни лидерство. Последствията на този провал са много сериозни, защото не се ограничават с политическите щети, а отиват навътре в душите – за да препотвърдят за пореден път “след всичко случило се” дълбинния български скепсис. Българските лидери не разбраха с какво се захващат след 89 г.
– Стачката на учителите как ще се отрази върху психиката на децата?
– Възнаграждението на учителите трябва да бъде увеличено. Но стачката ще има и “колатерални щети”: ще прибави несигурност у малките деца и допълнителен цинизъм у големите. Основният урок на това “извънкласно занимание”, наречено стачка, е следният: съществува действителна йерархия на ценностите, която не съвпада с преподаваната. Най-мощно мотивиращата ценност е заплатата. Не знанието, не учениците, не реформата в името на учениците, а заплатата. Нищо не може да солидаризира 95% от българското учителство така, както може да ги солидаризира въпроса за парите, за така нареченото достойно възнаграждение. Възпитателна би била невъзможната стачка – на едните за другите: на лекарите за учителите и на учителите за лекарите. На “бакшишите” за хирурзите. Един руски мислител казва така: хлябът за мен е материален въпрос, хлябът за другите – духовен въпрос.
Учениците водят полугладно съществуване в българската образователна система. Кой ще стачкува за тях, питам се?
– Истина ли е или заблуда, че българите са сред човеците с най-лабилна психика?
– Българската психика не е лабилна, а уравновесено нещастна, стабилизирано разочарована. Ние сме очаровани от нашето “разочарование”. На улицата е пълно с разочаровани. Разочарованието е изтънчено блюдо от националната кухня, любима манджа, възвишена душевна ситуация. Разочарованието е аристократична скръб и в същото време синдикално състояние на духа. Стандартният разочарован живее с манталитета на уязвено съвършенство, лишено при някакво раздаване, с интимното самочувствие на възвишена жертва. Разочарованието е пренос на вина, прехвърляне на дефицити, кротко усладително мъченичество. Политиците са подръчно средство за подържане на този “насъщен” стандарт на разочарованието. Това е скритата им социална функция, ироничният им принос. Всъщност политиците снабдяват населението с критично важния артикул на българското щастие – оневинената разочарованост, преекспонираната меланхолия на социалната жертва. Да ти сервират шанс да мразиш ритуално очистен, невинен като агне, е хубав балкански уют. Върви много с национализъм и гроздова.
– Миналата седмица стана ясно, че евродепутатите приеха резолюцията, че креационизмът (Божественият произход на света) не бива да се изучава в училище, а трябва да се даде път на Дарвиновата теория. Съгласен ли сте с това и докъде може да доведе подобно послание?
– Постмодерният либерализъм е на път да изключи християнството от европейския публичен дебат, и то в името на толерантността. Това е смешно, но и много тревожно. Казвам тревожно, защото европейският елит става все по-открито репресивен към всеки опит да се проблематизират догмите на един безпаметен за християнските си корени секуларизъм (елиминиране влиянието на църквата в дадена област). Дарвин е канонизиран като битиеписател на атеистичната вяра, неговата теория е изведена от рационален дебат и се пее като Шилеровата “Ода на радостта” от Деветата симфония на Бетовен. Това не е наука, а науковерие, което пък означава суеверие. Страхуват се, че ако “падне” Дарвин, ще настъпи краят на “всички свободи” и ще дойде Господ Бог. А това не бива да се допуска. Масоните не дават.
Съществува феномен на либерално раздразнение от думата Истина и абсолютно нетърпение към изписването й с главна буква. Истината е бременна с тоталитаризъм, а “истините” са безобидни частни илюзии, които не застрашават “инвенциите” в свободния пазар на наслажденията.
– Какъв специалист е нужен на българина, за да оздравее: политик, медик или богослов?
– Българин да лекува българи ми се струва вътрешно противоречие. Не мислите ли?
