– Как оценявате мерките на правителството срещу ценовата истерия в страната през последните месеци?

– Няма такива. Т.н. “мерки” се изразяват само в информация за това кое и къде е най-евтино и най-скъпо. Абсолютно празна работа. По света това се прави от различни асоциации на потребителите, или в притурките към неделните вестникарски издания. Впрочем няма и ценова истерия. Има шоков инфлационен удар най-вече върху хранителните стоки, който е напълно закономерно следствие от лоши управленски решения. Дори е учудващо, че пазарът издържа толкова дълго на няколкото последователни повишения на акцизите на горивата, на рязкото увеличение на цената на електроенергията за предприятията и регулярното й нарастване за бита, на значителното поскъпване на газта (след предсрочното прекратяване на изгодния за България договор с Газпром), на ескалиращите цени на питейната и поливната вода, на лекомисленото завишаване на всички държавни (и общински) такси, глоби, и различните задължителни плащания. Да не забравяме и оскъпяването на кредита, застраховките и задължителните мерки свързани с околната среда. Всичко това повиши разходите на предприятията с много по-бързи темпове от ръста на производителността им. Подобно на дългото натрупване на напрежение в земните пластове, беше необходим само един по-силен тласък, за да се случи ценово “земетресение”. Този тласък беше лошата реколта. Резултатът е инфлация на хранителните стоки на годишна база от 24.7 % и обща инфлация от 12 %. При условия на валутен борд този рекорд е знак, че като цяло стопанската политика през последните години е била погрешна.

– Но нали повечето експерти обясниха инфлационните рекорди с “шегите”, които времето скрои на България това лято.

– Обясненията, че поскъпването се дължи на сушата, дъжда, туристите, спекулантите и дори на ЕС, са меко казано наивни. Та нали туристи например, е имало през всичките години от 2000 насам, но през летните месеци досега имаше дефлация, а не инфлация. Горивата и зърното в ЕС са поскъпнали колкото и у нас, но там общата инфлация през юли 2007 г. спрямо юли 2006 г. е само 1.8 %, а тази на храните е само 2.0 %. Разликите спрямо поскъпването у нас са съответно 7 и 12 пъти! Това доказва, че ценовият шок е резултат от провежданата в страната политика, а не от външни фактори.

– Може ли да се очаква, че инфлационния шок ще продължи и през есента и зимата на тази година?

– Да, защото причините за него не са конюнктурни, а структурни. Те имат дълготрайно действие и освен това сега се съчетават с трайно неблагоприятната външна конюнктура. Очакват се нови рекорди на цената на суровия петрол. Тези дни Булгаргаз поиска извънредно повишение на природния газ с 11 % заради новите цени на руския доставчик. Претенциите на електроцентралите за по-високи цени също са обосновани поради това, че цялата печалба от продажбите на ток за крайните потребители сега се пада не на производителите, а на търговците (т. н. електроразпределителни дружества, които бяха приватизирани 2004 г.). Водоснабдителните мрежи и канализацията са износени до краен предел, което налага да се правят огромни инвестиции. А всичко това означава неминуемо поскъпване на парното, транспорта, водата и на другите производствени разходи. Една студена зима, също може да причини вторичен инфлационен трус.

Най-лошото обаче е, че българската промишленост е изостанала и продължава да изостава технологично. Последните две правителства не създадоха условия за привличане на технологични инвеститори от водещи световни марки. Те не идват у нас заради корупцията, престъпността, неработещите правораздавателни институции, разбитата инфраструктура. Местните производители пък не могат да компенсират поскъпването на енергията, суровините и другите елементи на себестойността на продукцията с изпреварваща производителност. Това важи най-вече за земеделието и животновъдството, които по принцип са технологично консервативни. Затова впрочем, а не заради някакво държавно милосърдие, във всички индустриално развити страни те са субсидирани. У нас засега не са.

– Какви са последствията от тази пасивност по отношение на ключови сектори в икономиката?

– Голяма част от предприятията ни са изчерпани не само технологически, но и финансово. Те или трябва да повишават цените, за да провизират минали загуби и да осигурят инвестиции, или ще фалират. Нашите производители просто вече не могат да запазят пазарния си дял чрез по-ниски цени от вносната конкуренция. Евтините български стоки са обречени на изчезване. Упреците, че търговците у нас внезапно са се обединили в някакви спекулативни картели, също са пресилени и неверни. Разходите им за транспорт, складово съхранение, охлаждане, хигиена, реклама, охрана, застраховки, унищожение на брака и изобщо на всички присъщи на съвременната търговия елементи, за няколко години са се увеличили драстично. Затова в крайна сметка по цялата верига на производството и търговията цените отиват на трайно по-високи нива. Връщане назад няма да има.

– Добро решение ли е въвеждането на плосък данък (без необлагаем минимум и с редуцирани облекчения за свободните професии) в ситуация на постоянно растящи цени в България?

– Въпросът има две страни. За целите на самото облагане, т. е. за постигането на една опростена процедура и за облекчаване на данъчната администрация, решението е удачно. От политическа гледна точка обаче, това е отричане на самата идея на необлагаемия минимум. А тя е фундаментална. Необлагаемият минимум по принцип е равен на прага на възпроизводството на продуктивния човек. Т. е. ако се отнеме дори малка част от доходите под този праг, техният получател няма да може да възпроизведе своята работоспособност и умения, както и да отгледа нормално поколение. Което пък означава, че обществото го обрича на деградация и социални помощи. Особено за най-бедната страна в Европа, която за съжаление е България, (и където необлагаемият минимум е под прага на нормалното съвременно потребление) отказът от необлагаемия подоходен праг може да причини огромни вреди и загуби за обществото. В голяма степен това се отнася и за отказа от елементите на семейно подоходно облагане и от нормативно признатите разходи за свободните професии. Инфлацията разбира се утежнява проблема, но принципният дефект на подобна политика не произтича от нея, а от същността на мярката, която допуска “декапитализация” на човешкия капитал.

– Решението за въвеждането на т.нар. плосък данък не е ли всъщност признание от страна на управляващите, че не могат да сложат в ред данъчната администрация и че бирниците не се справят със събираемостта на налозите?

– Лошото при т. н. “плосък” данък е, че както вече говорихме, основните му предимства са технически, а недостатъците са политически. Единственият начин да се намалят политическите му недостатъци, е да се запази и дори да се завиши прага на необлагаемия доход, да се оставят нормативно признатите разходи за самонаетите лица и разбира се облекченията за семействата с деца. В този случай няма да имаме “плосък” данък в чистия му вид, но няма да имаме и “декапитализация” на самодеятелни хора. Изобщо съвременното прилагане на плоския данък обикновено е съчетано с намаляване на общия дял на отнемане и преразпределение на доходи чрез бюджета. Това, което предлага сегашното ни правителство обаче, е точно обратното. Държавното бреме върху икономиката за 2008 г. дори се увеличава до 42 % от БВП. Така плоският данък се превръща в мимикрия на радикална данъчна реформа. Помпа за прехвърляне на доход от мнозинството ниско платени граждани към малцинството с високи доходи. Това е не само вреден, но и много опасен експеримент. Въпросът дали плоският данък е признание за административно безсилие може би е спорен. Безспорно обаче е, че въвеждането му по този начин е политически авантюризъм.

– Достатъчно ли е редуцирането на осигурителните вноски с 3 на сто от 1 октомври?

– Би могло намалението им да е значително повече, но въпросът не опира само до елементарния разчет базиран на хроничните и нарастващи бюджетни излишъци. Трябва да се държи сметка и за това, че осигурителните вноски са единствения собствен източник на финансиране на НОИ. От друга страна общото данъчно бреме може да се намали и чрез снижение на ДДС, което директно ще намали и инфлацията. Изобщо нещата трябва да се разглеждат в рамките на една цялостна политическа рамка показваща ясно приоритетните области за финансиране, решителност за съкращаване на държавните разходи, прекратяване трупането на излишъци и общо съкращение на преразпределението на национален доход през бюджета. Сегашното управление не съумява да направи това, а всеки друг подход “на парче”, е по-лош.

– Експерти пресметнаха, че увеличенията на бюджетните заплати, както и двата скока на пенсиите през 2007 г. вече са изядени от инфлацията. В същото време декларациите на правителството, че няма да налива пари в отделни бюджетни сфери не звучат много убедително. Какви опасности крият тези явления?

– Стачки, недоволства, политическа нестабилност. Изобщо типичните следствия от всяко слабо управление.

– Мит ли е т.нар. финансова стабилност в държавата, при положение, че дефицита по текущата сметка на платежния баланс и търговския дефицит растат?

– Не е мит, защото тя не зависи от правителството. Стабилността на лева се гарантира от борда, а стабилността на банките – от БНБ. Финансовата стабилност при валутен борд обаче, е различна от икономическата стабилност. Въпросните дефицити може да доведат до икономическа дестабилизация, при формално наличие на финансова стабилност.

– Привърженик ли сте на идеята, че парите от фискалния резерв могат да се използват за определени цели и за какви? След като в този резерв има натрупани около 7.5 млрд.лв., не е ли време част от ресурсите да се насочат към реформиране на болните сфери като образование и здравеопазване, например?

– Рано или късно те ще бъдат разходвани. Дано да е с определени цели както казвате, но национално значими, защото ако се похарчат за мегаломански проекти от рода на АЕЦ “Белене”, вместо ползи ще си навлечем загуби. Що се касае до нереформираните сфери на образованието и здравеопазването, те не изискват еднократни масирани разходи, а дългосрочно бюджетно финансиране, което при това не е задължително да е много по-голямо от регулярната им издръжка. Въпросът е парите да не попиват като вода в пясъка, т. е. да се изгради нова организационна среда в която всеки лев да носи ясна и измерима полза.