Бюджетният излишък по дефиниция е превишението на приходите в хазната над публичните разходи за даден период. Навсякъде управляващите претендират, че той е резултат на икономически подем, добро управление и ефективни държавни разходи. Но често истината е съвсем друга. Особено драстично е разминаването на тези претенции на властта и реалността у нас от 2001 г. насам и особено през последните три години.

Излишъкът за 2005 е 1.3 млрд. лева (3.1 % от БВП) и е двойно по-голям от излишъка за 2004 г. (650 млн. лева). За 2006 г. той достига 1.75 млрд. лева (3.6 % от БВП) и е с 35 % по-голям от този за 2005 г. За 2007 г. (в края на август) този показател е 2.9 млрд. лева, а годината ще приключи с излишък от минимум 2.5 млрд. лева (4.5 % от БВП) – 55 % повече от 2006 г. За същият период икономиката ни нараства съответно с 6.2 % през 2005 г., с 6.1 % през 2006 г. и с 6.5 % (прогноза) за 2007 г. Излиза че ръстът на бюджетните излишъци е между 5 и 15 пъти по-висок от този на икономиката ни. Това означава само едно. Правителството умишлено и съвсем по социалистически залага много по-ниски бюджетни приходи от реално очакваните. Така се осигурява сигурното им преизпълнение. Административен комфорт без усилия. Но измамата далеч не се изчерпва с това “класическо” хитруване. Големият въпрос е, какво се прави с натрупаните излишъци.

След Втората световна война в страните с пазарна демокрация бюджетните излишъци са по-скоро изключение. Там те не се планират с абстрактни формулировки като “противодействие на дефицита по текущата сметка” (което е дежурното обяснение у нас). При тях по правило излишъците се харчат след публичен дебат за съвсем конкретни обществени нужди, които най-често са:

1. погасяване на държавния дълг;

2. допълнително финансиране на здравеопазването и образованието;

3. еднократни данъчни отстъпки (tax refunds), при които на гражданите се възстановяват с чек част от платените данъци според годишните им данъчни декларации (хората с ниски доходи получават по-голям процент);

4. допълнителни публични инвестиции в пътища и друга национална инфраструктура.

В посочените страни няма случай излишъците да са харчени по препоръка на външни институции. Не се “спестяват” заради хипотетични неблагоприятни събития. У нас обаче осма година поред става точно така. Предсрочните погасявания на държавния ни дълг обикновено са съпътствани от обяснения, че МВФ, Световната банка, или друг авторитет, са ни посъветвали как да постъпим с надвзетото от джобовете на хората. Уникална българска практика е паралелно с погасяването на едни дългове да се взимат нови заеми от същите финансови институции. Въпреки това, към м. май 2007 г. външният ни държавен дълг спадна до 15.6% от БВП. Това е една от най-ниските стойности в ЕС.

Уж бедната ни държавата днес има незначителен външен (а и вътрешен) дълг, но продължава да трупа големи излишъци. Набраните средства в бюджета не се разходват изцяло за конкретни обществени нужди, а част от тях се “спестяват” и натрупват без легитимна цел. Тази практика по нищо не се различава от надписването в една кръчмарска сметка. За две години фискалният ни резерв почти се удвои и вече надхвърля 8 млрд. лева. Никой не благоволява да ни информира защо. Граждански контрол над публичните финанси у нас отсъства напълно, което е обичайно за Централна Африка, но не и за Европа.

В бюджетните ни закони през последните три години дори предварително се залагат излишъци, чиито дял в консолидирания бюджет непрекъснато нараства. Държавата ни постепенно се превръща в подобие на търговска корпорация, която трупа печалби. Единственият опит да се оправдае тази политика се свеждат до обясненията, че така се намаляват парите в населението за да се ограничи търсенето на пазара. Ограниченото търсене трябвало да намали вноса и съответно да спаднат търговския дефицит и ръста на частния външен дълг. Страховете от тях пък произтичат от предположението, че рано или късно изплащането на външните задължения на частните фирми ще доведе до масиран отлив на валута от страната и до стагнация. Тези построения обаче, са чисто спекулативни. Ето защо:

1. Бюджетните излишъци през последните години са средно шест – седем пъти по-малки от отрицателните търговски салда. Очевидно е, че те не могат да противодействат на дефицита по текущата сметка.

2. Дори и да се сбъднат неблагоприятните прогнози, заради които правителството твърди че трупа излишъци в своя фискален резерв, няма законен начин финансовите проблеми на частната икономика да се решат с държавни пари.

3. Данъкоплатците компенсират надвзетите им от държавата средства чрез лесния достъп до потребителски кредити. Голяма част от платените лихви по тях изтичат от страната и така се случва точно това, срещу което уж правителството се бори трупайки излишъци.

4. Преобладаващата част от данъчните приходи (и излишъците) се събират от изправните данъкоплатци с ниски и средни доходи, които потребяват предимно български стоки. Повечето вносно и луксозно потребление обаче се дължи на доходите от сивия сектор. Така дефицитът се формира не там и не от тези, чието потребление се потиска чрез данъчното изземване на доходи и трупането на излишъци в хазната.

5. Фондовете на ЕС и директните субсидии ще налеят повече пари в икономиката и в гражданите отколкото може да се отнемат чрез бюджетни излишъци. Например помощите за земеделските производители ще бъдат 3.2 млрд. евро за следващите седем години. По 900 млн. лева годишно. Ако пък дори само 30 % от средствата по останалите програми на ЕС бъдат усвоени, в страната ни ще се изливат общо над 2 млрд. “гратисни” лева годишно. Странно е, че в този случай никой (вкл. МВФ и СБ) не свързва тези “незаработени” пари с дефицита по текущата сметка, или с опасност от инфлация.

Докато ни втълпяват несъстоятелни оправдания за бюджетните излишъци, се премълчава, че дори временния “престой” на тези излишъци в някои търговски банки, носи огромни печалби на търговците на пари. Включително и на международни финансови играчи. Обясненията, че с натрупаните 8.6 млрд. лева във фискалния резерв се крепи стабилността на лева, са друга полуистина и натрапчива заблуда от арсенала на управляващите. Истината е, че от тази сума днес само 1.9 млрд. лева са в твърда валута и са част от валутния резерв на БНБ, обезпечаващ валутния борд. Това е по-малко от 9 % от резерва на борда (над 11 млрд. евро), който и без тях е предостатъчен за подържане на фиксирания курс на лева към еврото.

Докато ефектът на подобна политика върху търговския дефицит е нулев, безспорно е друго. Отнемането на пари от хората и фирмите, които не се връщат в стопанския оборот чрез публични разходи, както и мерките водещи до свиване на потреблението на местни стоки, са класически “спирачки” на икономиката. Затова спестяванията на излишъци са по-вредни от контролираните бюджетни дефицити.

Бюджетните излишъци не са икономически резултат. Не са и технически неизбежни монетарни мерки, за каквито ни ги представят. Те са стопроцентова политика на скрити интереси и нечисти апетити. В крайна сметка натрупаните резерви от излишъците, които са “неприкосновени” когато става въпрос за образование и здраве, ще бъдат похарчени за ненужна атомна електростанция, ненужни корвети, или в други сделки с огромни комисионни. Въпросът е дали публиката ще преглътне измамата доброволно. Особено когато нейния дневен ред не съвпада с намеренията на големите “спестители”. Отговорът е пред очите ни. След като за 9 месеца правителството е натрупало 2.9 милиарда лева излишъци достигащи безпрецедентните 5 % от БВП, то няма никакви аргументи срещу претенциите на хората за повишение на заплатите. Подобен отказ е толкова очевидна наглост, че веднага радикализира стачката на учителите. И това вероятно е само началото на вълна от подобни протести.

Всъщност “излишъци” в икономиката няма. Срещу всеки лев изкуствен “излишък” някъде има реален дефицит. В семейните бюджети, в инфраструктурата, в образованието или в здравеопазването. Затова умните правителства веднага връщат бюджетните излишъци на данъкоплатците, или ги инвестират за благото на обществото. Лошите управници се изкушават да ги “спестят”. Това води до декапитализиране на публични структури, чието възстановяване винаги струва повече от задържания излишък. В икономиката също както и в природата няма “перпетум мобиле”.