В неделя се навършват 81 години от черния 1 февруари 1945, когато за един ден така нареченият „Народен съд” осъжда на смърт трима регенти, шестдесет и седем народни представители, 22 министри, генерали, полковници и общественици. Произнесените присъди са 147. Без прощаване с близките, те са изпълнени същата нощ – чрез разстрел пред яма от бомбардировките край Централните гробища.

Цола Драгойчева – представител на ръководството на БКП по време на разстрелите, казва за тази нощ:

„Никога през живота си не съм спала така блажено, както в утрото на екзекуцията, след като заглъхна и последният изстрел.“

Тези думи остават едно от най-оголените свидетелства за мащаба на злото, върху който е изграден комунистическият престъпен режим в България.

След 9-и септември 1944 г. България е окупирана от органите на червената армия. Създадено е марионетно правителство, което започва да правораздава с наредби-закони. Една такава наредба-закон е Законът за Народния съд.

Тя е грубо похищение срещу Търновската конституция, забраняваща създаването на изключителни съдилища, противоречи и на действащия тогава наказателен кодекс, който не допуска прилагането на закони с обратна сила. Така наречените „народни обвинители“ се назначават от изпълнителната власт – Министерския съвет, а „народните съдии“ се избират от областните комитети на Отечествения фронт, без да се изисква от тях задължително юридическо образование или квалификация.

За общо четиримесечното съществуване на Народния съд статистиката е повече от ужасяваща: 135 масови процеса в цялата страна – повече от един процес на ден, 28 630 арестувани, 10 919 повдигнати обвинения, 9 550 присъди, от които 2 730 – смъртни.

Последвалите десетилетия записват най-мрачните страници в нашата история – десетилетия на политически мотивирани гонения, убийства, екзекуции, изтезания, създаване на концентрационни лагери, робски труд, подлагане на глад и други форми на масов физически тормоз.

Травмата в колективната ни човешка памет като народ никога няма да бъде заличена. Повечето от червените палачи си отидоха от този свят без да се покаят. Същото се отнася и за техните наследници, които никога не се отказаха и не осъдиха това кърваво наследство. В страната ни все още има паметници на терористи, на палачи, на съветски окупатори. Градове и села, улици и площади, училища, читалища и други носеха, а някои още носят техните имена. За памет и почит към жертвите на комунистическия режим ние сме отредили един ден. В малка Латвия има много такива дни, както и 539 места на памет за жертвите на комунизма.

Да отвоюваш всеки ден правото си на свобода е урок, който някои народи научиха, други – не. Да пазиш свободата си и тази на хората около теб – също. Това съотношение между памет и отсъствието й определя доколко уязвима днес остава нашата демокрация.

Наш дълг е да се поклоним пред жертвите, да осъдим палачите и да не позволим историческата истина да бъде заглушена или подменена. Но този дълг не свършва с паметта – той изисква всекидневна битка с „баналността на злото“, която прави възможен всеки човеконенавистен режим – както в миналото, така и днес.

Бог да прости невинните жертви на комунизма!