Екатерина Михайлова: Благодаря, господин председател.

Оказа се, че двадесет и няколко години след това не знаем какво е разписано в българската Конституция.

Ще започна с това, че текстовете на основния ни закон предвиждат два вида укази.

Единият вид укази – на Президента, са укази, които по никакъв начин не биха могли да подлежат на парламентарен контрол.

Вторият вид укази – укази, които подлежат на преподписване от министър-председателя или ресорния министър, подлежат на контрол, защото подлежи на контрол министърът с неговия подпис. Тоест през контрол на министрите може да се проследи цялата комплексна дейност.

Тук ще кажа още нещо. Хайде да се върнем и да погледнем какво пише и в учебниците, и в Решение № 13 на Конституционния съд от 1996 г. Контрасигнатурата (да кажа какво е контрасигнатура – това е преподписване на указа или на какъвто и да е друг акт на монарха от съответния представител на изпълнителната власт) възниква, когато абсолютната монархия започва да се променя в конституционна, а постепенно и в парламентарна. Възниква, за да може да се реализира политическа отговорност за определени действия и тя да се търси през министъра или министър-председателя.

Затова ако българският парламент иска да осуети процеса за това как определени дейности, които подлежат на преподписване, да бъдат извършвани, то може да се направи анкетна комисия и аз мисля, че даже е добре да се направи, за да не се превръщат в държавна тайна определени дейности.

Откакто е повдигнат въпросът, аз чувам неща, които лично мен ме смущават много, ако са истина. Например, че имаме опрощаване на вземания, без да бъдат преподписани от министър. Ако това е така, то означава, че имаме сериозен проблем, защото е казано, и то не само е казано в Конституцията, но и в Конституционно решение № 13/1996, че преподписването на указа на Президента от министър-председателя или от съответния министър на основание чл. 102, ал. 2 от Конституцията е акт, с който правителството приема указа и споделя отговорността за неговото издаване, включително политическата отговорност, която би могла да бъде реализирана от Народното събрание по реда на парламентарния контрол съгласно чл. 1, ал. 1 и чл. 62 от Конституцията. С това се поема задължение и за съдействие по привеждане на указа в действие и неговото изпълнение.

Преподписването е конститутивен елемент за действителността на указа.

Уважаеми дами и господа, аз се опитах да вляза в страниците не само на Президентството, но и на съответните министерства, за да получа повече информация, да разбера дали тези укази наистина са преподписани или не тоест влезли ли са в действие или не. Не получих тази информация, защото тя не е публична, не е осветена.

Тук искам да се обърна към Народното събрание и ще предложа конкретни текстове. За да не нарушаваме Конституцията, а в същото време да осветлим и да имаме знание какво точно се прави и дали то се прави по силата на Конституцията и закона, аз предлагам промяна на текстове в проекта за решение, за да бъдем издържани и от Конституцията, и от решението на Конституционния съд.

Затова, господин председател, предлагам промяна в заглавието на комисията: Решение за създаване на Временна парламентарна комисия за изясняване на институционалните практики за помилване, опрощаване на несъбираеми държавни вземания, даване и възстановяване на българско гражданство и освобождаване и лишаване от него за времето от 2002 г. до настоящия момент.

Точка 1 да стане:

„1. Създава Временна парламентарна комисия за изясняване на институционалните практики за помилване, опрощаване на несъбираеми държавни вземания, даване и възстановяване на българско гражданство и освобождаване и лишаване от него за времето от 2002 г. до настоящия момент.“

Точка 2 да придобие следния вид:

„2. В изпълнение на правомощията си по предходната точка, Временната парламентарна анкетна комисия да изготви доклад, който да съдържа резултатите и изводите от изясняването на институционалните практики, в това число да впише в доклада необходими ли са законодателни промени.“

Останалите – т. 3, 4, 5 и 6, които са предвидени, могат да останат в същия вид. Смятам, че ако в този вид бъде прието решение от Народното събрание, то ще бъде в синхрон с Конституцията, а в същото време ще даде възможност процесът да се осветли, да се разбере какво се случва в държавата и ако трябва – да бъдат предприети определени законодателни действия, така че дейността по издаване на укази, които имат досег с изпълнителната власт, да бъде сложена на вярното място, да може да се прави и парламентарен контрол не само като колко укази са издадени или колко са преподписани, а именно ефективен парламентарен контрол, какъвто би трябвало да има, за да има информираност – и пак ще кажа – и осветеност на тази дейност, която според мен е важна.

Господин председател, предоставям Ви предложенията, за да можете да ги поставите на гласуване.

…

Екатерина Михайлова: Благодаря. Все пак ако се връщаме назад, трябва да имаме предвид, че най-назад можем да се върнем до 1991 г., откогато действа новата Конституция. Нямам против, ако искате целият период да бъде осветен. Проблемът с указите възниква през 1996 г. Затова е и Конституционното дело. Указът не е преподписан от един от министрите и тогава имаше публични политически сблъсъци – доколко е валиден този указ. В крайна сметка Конституционният съд се произнесе, че когато става въпрос за укази, имащи отношение към съдебната власт, не е нужно да бъдат преподписвани, а дори и да са били преподписвани до този момент, това е било нещо в повече.

Оттам започва и по-новата практика – от 1996 г., когато има по-голяма яснота като тълкуване, защото явно традициите и опитът се трупат, когато има натрупване на казуси, на решаването им и дебатиране в парламента.

За съжаление, аз казах, че това е първият дебат в българския парламент по темата за указите на Президента и кои укази какъв характер имат. Това не се е случвало преди двадесет и няколко години, когато е правен основният закон, за да има яснота. Това е нещо, което в крайна сметка е ново за България, защото не сме минали през тези етапи, през които са минали други страни и са воювали за това парламентаризмът и демокрацията да могат да влияят върху държавния глава.

Аз лично нямам против да изследваме от 1991 г. Както прецени Народното събрание. Смятам обаче, че трябва да се освети този процес. Не може да не знаем какво се случва в държавата и дали са законни тези действия, които са извършени, и последиците, които разбира се са много сериозни, във всяка една от областите на тези компетенции.