Голямото олекване

Идва краят на тригодишните мъки на СДС да следва политически непосилния за себе си курс на опозиционност. Време му е да застане под коалиционните прожектори напълно пречистен от своята идентичност
Последните „изпълнения“ на министър-председателя-само-на-гласувалите-за-него г-н Сакскобургготски, представляващи уникални приноси към българския политически фолклор, не бива да отклоняват погледа ни от започналата развръзка в дясното пространство.
Преди две седмици си позволих да формулирам тезата, че в момента в българската десница има два ярко очертаващи се политически блока – проправителствен и опозиционен. Намекнах, че начинът, по който СДС подходи към срещата от 10 ноември, представлява силна заявка за лидерство сред проправителствено настроените партии. Оставаше да видим дали тази тенденция ще се задълбочи или лидерите на СДС ще осъзнаят последствията и ще ревизират някои свои позиции, включително и списъка на поканените партии.
Днес всички неизвестни отпаднаха. СДС не само не смекчи и не ревизира позициите си; напротив, изказани бяха тези, които демонстрират готовността на влиятелни фигури в СДС за коалиция с НДСВ и ДПС. Петър Стоянов, Филип Димитров, Едвин Сугарев, Евгений Дайнов, Никола Николов говориха по същество едно и също и защитиха, всеки със свой неподражаем стил, нуждата от подобна (взаимнодебнеща се?!?) коалиция. Не смятам за особено интересен въпроса дали това е провокация към лидерството на Надежда Михайлова. Далеч по-важното е, че това е смяна на политическия курс на Съюза, поет след парламентарните избори през 2001. Не е случайно, че това беше изречено на глас едновременно от много хора. Като дълго потискана тайна, за която всички са подозирали.
Приключва се с лицемерието. Днес СДС може честно да се обърне към българските граждани и да каже: Стефан Софиянски всъщност е бил прав с идеята си за коалиция с НДСВ. И Петър Стоянов е бил прав с тезата си за разбитите авари, на която той сам е най-ярката илюстрация. Идва краят на тригодишните мъки в следване на непосилен политически курс на опозиционност, завещан от други лидери в други времена. Непосилен, защото е принципен и изисква непрекъснати усилия за своето удържане. Защото противоречи на изконното политическо право и естествения човешки стремеж към безпринципни договаряния и политически сделки, единственият смисъл на които е нечие политическо оцеляване. Наистина е време, както призова бившият президент Петър Стоянов, СДС да се освободи от „сянката на Костов“ и да застане под коалиционните прожектори напълно пречистен от своята идентичност, отрекъл се от своето управление и без нито едно петънце от принципи или достойнство. Едно наистина добро СДС, което ще ни предпази от голямото зло – БСП. Между другото, има ли все още някой, на когото да не му е ясно „защо се разделихме“? Има ли някой колебание какво е трябвало да направим, „за да останем заедно“? Наясно ли е вече всеки с цената на „единството“?
Маските паднаха. И какво виждаме отдолу – загадъчната, непредвидима, абсолютно неочаквана и крайно изненадваща теза за следизборна коалиция между НДСВ, СДС и ДПС. Зашеметяващо наистина – как не бяхме се сетили по-рано за този елегантен начин да „спрем похода на БСП към властта“. Толкова привлекателна е тази идея, че не можем да се сдържим да попитаме: защо не се осъществи тази коалиция веднага? Понеже има известни съмнения (съчетани с хиляди доказателства), че БСП и сега като че ли донякъде е доста понапреднала с този поход, макар и не докрай все още. Жалко, че не всички обладават мъжеството на Стефан Софиянски и не смеят да застанат категорично зад неговия призив да подкрепят министър-председателя-само-на-гласувалите-за-него г-н Сакскобургготски. Докога проправителствената десница ще се колебае? Не е ли време тя да поеме своята отговорност за бъдещето на страната още утре, не, още днес?
Вече многократно съм се убедил, че всеки сарказъм и хипербола днес, може да се превърне в официална политика на СДС утре. Имам зловещото усещане, че не бива много да се шегуваме, защото остроумието може да роди собствена действителност. Това вече на няколко пъти е ставало и затова ще спрем с иронията дотук.
Още повече, че имаме горчива поука: откажеш ли се от принципите си, откажеш ли се от достойнството си животът става лесен; нямаш врагове, а само приятели и с всеки можеш да седнеш на една маса. Олеква ти. Всъщност единственият ти враг са хората, които имат достойнство, принципи и силата да казват НЕ! Те дразнят и настройват всички срещу себе си просто защото ги има. Единственият начин да бъдат харесани е да станат като другите. Защото винаги има възможност там, където има политическа честност и яснота, да се роди и нова сила. Демократи за силна България ще останат верни на себе си. Затова и няма да останат сами.