Изминаха 12 години от „Естествен роман“. Правилният момент за написването на втори роман ли изчаквахте, или причината за това разстояние между двете книги е друга?

– През тези 12 години издадох сигурно десетина книги – поезия, един графичен роман, сборникът „Аз живях социализма“, „Инвентарна книга на социализма“, пиеси, всякакви жанрове. Не съм мислил в срокове за следващия роман, просто сега му дойде моментът. Но аз съм мързелив писател…

Мързелив, но с десетина книги за 12 години…

– Добре, мързелив спрямо романите. За мен жанрът не е ценност сам по себе си. Понякога едно хубаво стихотворение или разказ могат да кажат повече от един роман.

Имаше ли колебания в каква насока да бъде новият роман?

– Не, нямаше колебание, тъй като тъгата е генералното ми усещане за днес и сега, което трае няколко години всъщност. Живеем във време на изгубване на смисъла и неясен страх. Бавен страх. Тъгата е онова място, от което говори героят в моя роман. Тя не е само мрачно животно, аз обичам тъжния човек, колебаещия се човек. Героят на този роман е колеблив, въртящ се в собствения си лабиринт. Човек, който култивира тъгата си – защото тя е нещо, което може да бъде осмислено, надмогнато, култивирано.

Действието в романа е като едно пътуване във времето…

– Това е едно много особено пътуване във времето. То не е в стила на sci-fi fiction-а. Героят влиза в чуждите истории тъкмо през чуждите тъги, през някакви травматични точки, през личното време на другите герои. Човекът е единствената машина на времето. Действието се развива от мита за Минотавъра до 1 януари 2012 г. От една страна, романът е съвсем актуален, от друга – много назад във времето. Понякога героят е на 40, понякога на 90, понякога на възрастта на Минотавъра. През него говорят много и различни гласове.

Кога се появи идеята за „Физика на тъгата“ и колко време отне завършването й?

– Преди година и половина написах първото изречение край едно езеро в Берлин, което може да се види на корицата, а последното – „Аз бяхме“ – беше написано в Сплит, града на Диоклециан. Имаше много прекъсвания, романът беше писан на много места. Иначе темите вътре са мислени през всичките 12 години между двете книги.

Различните места из Европа, на които е писан романът, оставиха ли отпечатък върху него?

– Мисля, че да. Още повече че в самия роман героят пътува през различни места и описва тъгата там. Тя е географическо понятие. В края на 2010 г. „Икономист“ обяви, че България е най-тъжното място на света (и това го има в романа). От тази точка на тъга говори моят герой. После се опитва да изостави тъгата си, докато обикаля света, но всъщност вижда, че Световната есен е навсякъде. Светът е в своята есен – географски, климатически, икономически.

Текстът е разделен на заглавия, все едно е съставен от къси разкази вместо глави. Означава ли това, че книгата е написана разпокъсано или сюжетът може да се улови от всеки?

– Късите истории, от които е направен този роман, са всъщност нещо като елементарните частици в квантовата физика. Играта с тези къси истории идва от „Естествен роман“ – това е моята представа за роман – като прекъснат, заекващ и колебаещ се разказ. Тези фрагменти строят различни вариации на романа. Вътре наистина гъмжи от истории.

Като се има предвид, че това е по-цялостна и обемна история от предишната, имаше ли усещането, че за първи път пишете роман?

– Да, този роман е три пъти по-голям – идеален е да се чете през зимата. Но хората, които четоха ръкописа, казаха, че се чете лесно и бързо. А иначе жанрът е особен. До някаква степен е по-епически от „Естествен роман“, който беше по своему радикален. Струва ми се, че „Физика на тъгата“ е още по-радикален в жанра и отива по-нататък, задълбава повече.

Сега „Естествен роман“ излиза на румънски, който е вече деветнадесетият език, на който е преведен.

– Сега излиза едновременно на румънски, албански и норвежки. Тази седмица заминавам за Букурещ, за да го представя.

По какъв начин тази книга стана толкова актуална на толкова много места и поддържа интереса към себе си през всички тези години?

– Аз съм сигурно последният, който може да даде отговор. Вероятно едно от обясненията е, че това беше много лична книга. А когато разказваш лична история, събуждаш личните истории на читателите, те се индентифицират с тях. През тези 12 години съм получавал много имейли и писма от различни читатели. Често ми задават въпроса „Откъде знаете тази история? Тя е моя, тя се е случи на мен“. Преди да излезе „Естествен роман“ не бях пътувал почти никъде, а после той се превърна в нещо като билет за мен.

А доколко „Физика на тъгата“ е лична книга?

– Тя е радикално лична книга. Но преди всичко това е роман и както героят му се вживява във всяка чужда история, така и авторът някак си се е вмъкнал в историите. До някаква степен писателите са вампири и антивампири! Хранят се с истории, а в същото време раздават собствената си. Има някаква такава корелация между автор и читател. Двамата живеят от историите си. Читателят си има своите, но той иска да ги прочете, да ги види отделени от себе си, а писателят иска да се освободи от тях. Получава се нещо като размяна на енергии.

Имате една лична инициатива „Подари книга за Коледа“…

– Всъщност тя тръгна точно от „Дневник“ през 2007. Тогава бях колумнист във вестника и това беше един кратък предколеден текст. Оттам тръгна изречението, идеята. Напук на целия кич около Коледа, да проявим вкус и да подарим книга. Защото Коледите са направени от книгите, които сме чели. Защото…

…подаряваш личната история, която някой иска да прочете?

– Да, подаряваш на другия история. Не примерно дезодорант. Това ми се струва важно. Особено днес. Самият роман изследва как се живее във време, в което смисълът се изплъзва, нещата вървят по-бързо, отколкото можеш да ги усетиш. Мисля, че един от възможните отговори на всяка криза, била тя и икономическа, е културата и литературата в частност. Защото тя е една по-бавна медия, кара те да мислиш за разлика от другите, които разчитат точно на обратното.

Наскоро поети и писатели се събраха на протест срещу липсата на нови заглавия в българските библиотеки и като цяло положението на културата в страната. Споделяте ли тези притеснения или нещата не са толкова еднозначни?

– Що се отнася до библиотеките, там има една черна дупка от 90-те години. Ако някой погледне какво е влизало тогава като заглавия, ще види една много разпокъсана картина. Второ – този протест беше за един нов облик на библиотеката. Каквато примерно видях в Берлин – денонощна, с млади хора с техните ноутбуци, пият кафе, ползват свободно фонда на библиотеката и е въобще едно приятно и празнично усещане. Библиотеката не е средновековно и хладно място. Затова е нужно усилие, натиск.

А доколко този натиск може да има резултат при положение, че сякаш е по-възможно Бойко Борисов да стане писател на годината?

– Е, нека първо стане читател. Но той не е единственият виновен – има хора, които стигат до абсурдно престараване и тежък конформизъм.

А иначе култура не означава да се инвестира само в разкопки, в откриване на останки. Културата не е само културен туризъм. Тя е също така начинът, по който говорим на децата си, библиотеката вкъщи…

Има ли опасност в това обръщане към миналото, носталгията по социализма?

– Две са грешките, които можеха да бъдат допуснати и ги допуснахме: още в началото на 90-те всички решихме, че ще гледаме напред и миналото няма да ни интересува. А втората – скучното му разказване и обясняване предимно през голямата рамка на политическата история, конгреси, паметници. Голямото престъпление на комунизма е това, което е направил на отделния човек. В това, че е променял и счупвал човешки съдби. Влизал е грубо и безмилостно в неприкосновената територия на човешкото. Парадоксът е, когато хора, които са били несвободни и унижавани тогава, сега, в условията на друга криза, изпитват носталгия към онези времена и някогашните си вождове. Един особен шведски синдром.

Като автор, който е превеждан на много езици, смятате ли, че сега климатът става по-благоприятен за успех на български автор на Запад?

– Да, има повече възможности. През последните години вече доста български автори имат преводи навън. За съжаление са много малко преводите на английски, който е все пак най-разпространен. Има доста преводи на немски – Германия е страната в Европа, която е най-любопитна към чуждата литература и култура. Има доста преводи на френски. От големите езици като че ли проблемът е при английския и испанския, но като цяло вратите се отварят. Не е такова препятствие да издадеш книга в друга държава. Това, което ми се иска е тези книги да бъдат забелязани, да имат присъствие в медиите, да се говори за българско събитие в литературата. Това е много трудно, тъй като към България няма любопитство, не излъчваме образ и затова сме си виновни само ние. Митът за древното ни героическо минало е минало. Без да е съвсем ясно състояло ли се е. Розовото масло отдавна изветря и е време да го заменим с нещо друго.

Да, българският писател трябва да справя и с тези стереотипи. Но спечелиш ли европейския читател с текста си, заинтригуваш ли го, той е склонен да промени отношението си, да ти повярва. Там по дрехите посрещат, но по текста изпращат.

А какви са стереотипите? Породени ли са от това, че България няма известна литературна традиция?

– Да, и от това. Няма български контекст, познат навън, няма дълга етажерка с признати навън книги. Тъй както при автори от съседните държави хората си казват „Аха, той е от страната на Йонеско, а този от там, откъдето са Андрич, Кърлежа и Киш, а онзи от родината на Орхан Памук“. Всяка една от тези страни е излъчила фигури познати добре поне в Европа. Да, ние имаме големи писатели, като Яворов, Йовков, Далчев или Радичков. Но все не се е случвал някакъв български пробив навън в литературата ни. Нямаме голяма традиция в романа.

Но това са реалностите, не можем да се оплакваме. Ако си много добър писател, ти ще си добър независимо от това откъде идваш. Ти ще разказваш тази история и ще направиш много за мястото, откъдето идваш, а не то за теб. Тръгваме от нулата, дори от минусова позиция, което може да се приеме и за шанс.