Георги Господинов: Светът е в своята есен

Изминаха 12 години от “Естествен роман”. Правилният момент за написването на втори роман ли изчаквахте, или причината за това разстояние между двете книги е друга?

– През тези 12 години издадох сигурно десетина книги – поезия, един графичен роман, сборникът “Аз живях социализма”, “Инвентарна книга на социализма”, пиеси, всякакви жанрове. Не съм мислил в срокове за следващия роман, просто сега му дойде моментът. Но аз съм мързелив писател…

Мързелив, но с десетина книги за 12 години…

– Добре, мързелив спрямо романите. За мен жанрът не е ценност сам по себе си. Понякога едно хубаво стихотворение или разказ могат да кажат повече от един роман.

Имаше ли колебания в каква насока да бъде новият роман?

– Не, нямаше колебание, тъй като тъгата е генералното ми усещане за днес и сега, което трае няколко години всъщност. Живеем във време на изгубване на смисъла и неясен страх. Бавен страх. Тъгата е онова място, от което говори героят в моя роман. Тя не е само мрачно животно, аз обичам тъжния човек, колебаещия се човек. Героят на този роман е колеблив, въртящ се в собствения си лабиринт. Човек, който култивира тъгата си – защото тя е нещо, което може да бъде осмислено, надмогнато, култивирано.

Действието в романа е като едно пътуване във времето…

– Това е едно много особено пътуване във времето. То не е в стила на sci-fi fiction-а. Героят влиза в чуждите истории тъкмо през чуждите тъги, през някакви травматични точки, през личното време на другите герои. Човекът е единствената машина на времето. Действието се развива от мита за Минотавъра до 1 януари 2012 г. От една страна, романът е съвсем актуален, от друга – много назад във времето. Понякога героят е на 40, понякога на 90, понякога на възрастта на Минотавъра. През него говорят много и различни гласове.

Кога се появи идеята за “Физика на тъгата” и колко време отне завършването й?

– Преди година и половина написах първото изречение край едно езеро в Берлин, което може да се види на корицата, а последното – “Аз бяхме” – беше написано в Сплит, града на Диоклециан. Имаше много прекъсвания, романът беше писан на много места. Иначе темите вътре са мислени през всичките 12 години между двете книги.

Различните места из Европа, на които е писан романът, оставиха ли отпечатък върху него?

– Мисля, че да. Още повече че в самия роман героят пътува през различни места и описва тъгата там. Тя е географическо понятие. В края на 2010 г. “Икономист” обяви, че България е най-тъжното място на света (и това го има в романа). От тази точка на тъга говори моят герой. После се опитва да изостави тъгата си, докато обикаля света, но всъщност вижда, че Световната есен е навсякъде. Светът е в своята есен – географски, климатически, икономически.

Текстът е разделен на заглавия, все едно е съставен от къси разкази вместо глави. Означава ли това, че книгата е написана разпокъсано или сюжетът може да се улови от всеки?

– Късите истории, от които е направен този роман, са всъщност нещо като елементарните частици в квантовата физика. Играта с тези къси истории идва от “Естествен роман” – това е моята представа за роман – като прекъснат, заекващ и колебаещ се разказ. Тези фрагменти строят различни вариации на романа. Вътре наистина гъмжи от истории.

Като се има предвид, че това е по-цялостна и обемна история от предишната, имаше ли усещането, че за първи път пишете роман?

– Да, този роман е три пъти по-голям – идеален е да се чете през зимата. Но хората, които четоха ръкописа, казаха, че се чете лесно и бързо. А иначе жанрът е особен. До някаква степен е по-епически от “Естествен роман”, който беше по своему радикален. Струва ми се, че “Физика на тъгата” е още по-радикален в жанра и отива по-нататък, задълбава повече.

Сега “Естествен роман” излиза на румънски, който е вече деветнадесетият език, на който е преведен.

– Сега излиза едновременно на румънски, албански и норвежки. Тази седмица заминавам за Букурещ, за да го представя.

По какъв начин тази книга стана толкова актуална на толкова много места и поддържа интереса към себе си през всички тези години?

– Аз съм сигурно последният, който може да даде отговор. Вероятно едно от обясненията е, че това беше много лична книга. А когато разказваш лична история, събуждаш личните истории на читателите, те се индентифицират с тях. През тези 12 години съм получавал много имейли и писма от различни читатели. Често ми задават въпроса “Откъде знаете тази история? Тя е моя, тя се е случи на мен”. Преди да излезе “Естествен роман” не бях пътувал почти никъде, а после той се превърна в нещо като билет за мен.

А доколко “Физика на тъгата” е лична книга?

– Тя е радикално лична книга. Но преди всичко това е роман и както героят му се вживява във всяка чужда история, така и авторът някак си се е вмъкнал в историите. До някаква степен писателите са вампири и антивампири! Хранят се с истории, а в същото време раздават собствената си. Има някаква такава корелация между автор и читател. Двамата живеят от историите си. Читателят си има своите, но той иска да ги прочете, да ги види отделени от себе си, а писателят иска да се освободи от тях. Получава се нещо като размяна на енергии.

Имате една лична инициатива “Подари книга за Коледа”…

– Всъщност тя тръгна точно от “Дневник” през 2007. Тогава бях колумнист във вестника и това беше един кратък предколеден текст. Оттам тръгна изречението, идеята. Напук на целия кич около Коледа, да проявим вкус и да подарим книга. Защото Коледите са направени от книгите, които сме чели. Защото…

…подаряваш личната история, която някой иска да прочете?

– Да, подаряваш на другия история. Не примерно дезодорант. Това ми се струва важно. Особено днес. Самият роман изследва как се живее във време, в което смисълът се изплъзва, нещата вървят по-бързо, отколкото можеш да ги усетиш. Мисля, че един от възможните отговори на всяка криза, била тя и икономическа, е културата и литературата в частност. Защото тя е една по-бавна медия, кара те да мислиш за разлика от другите, които разчитат точно на обратното.

Наскоро поети и писатели се събраха на протест срещу липсата на нови заглавия в българските библиотеки и като цяло положението на културата в страната. Споделяте ли тези притеснения или нещата не са толкова еднозначни?

– Що се отнася до библиотеките, там има една черна дупка от 90-те години. Ако някой погледне какво е влизало тогава като заглавия, ще види една много разпокъсана картина. Второ – този протест беше за един нов облик на библиотеката. Каквато примерно видях в Берлин – денонощна, с млади хора с техните ноутбуци, пият кафе, ползват свободно фонда на библиотеката и е въобще едно приятно и празнично усещане. Библиотеката не е средновековно и хладно място. Затова е нужно усилие, натиск.

А доколко този натиск може да има резултат при положение, че сякаш е по-възможно Бойко Борисов да стане писател на годината?

– Е, нека първо стане читател. Но той не е единственият виновен – има хора, които стигат до абсурдно престараване и тежък конформизъм.

А иначе култура не означава да се инвестира само в разкопки, в откриване на останки. Културата не е само културен туризъм. Тя е също така начинът, по който говорим на децата си, библиотеката вкъщи…

Има ли опасност в това обръщане към миналото, носталгията по социализма?

– Две са грешките, които можеха да бъдат допуснати и ги допуснахме: още в началото на 90-те всички решихме, че ще гледаме напред и миналото няма да ни интересува. А втората – скучното му разказване и обясняване предимно през голямата рамка на политическата история, конгреси, паметници. Голямото престъпление на комунизма е това, което е направил на отделния човек. В това, че е променял и счупвал човешки съдби. Влизал е грубо и безмилостно в неприкосновената територия на човешкото. Парадоксът е, когато хора, които са били несвободни и унижавани тогава, сега, в условията на друга криза, изпитват носталгия към онези времена и някогашните си вождове. Един особен шведски синдром.

Като автор, който е превеждан на много езици, смятате ли, че сега климатът става по-благоприятен за успех на български автор на Запад?

– Да, има повече възможности. През последните години вече доста български автори имат преводи навън. За съжаление са много малко преводите на английски, който е все пак най-разпространен. Има доста преводи на немски – Германия е страната в Европа, която е най-любопитна към чуждата литература и култура. Има доста преводи на френски. От големите езици като че ли проблемът е при английския и испанския, но като цяло вратите се отварят. Не е такова препятствие да издадеш книга в друга държава. Това, което ми се иска е тези книги да бъдат забелязани, да имат присъствие в медиите, да се говори за българско събитие в литературата. Това е много трудно, тъй като към България няма любопитство, не излъчваме образ и затова сме си виновни само ние. Митът за древното ни героическо минало е минало. Без да е съвсем ясно състояло ли се е. Розовото масло отдавна изветря и е време да го заменим с нещо друго.

Да, българският писател трябва да справя и с тези стереотипи. Но спечелиш ли европейския читател с текста си, заинтригуваш ли го, той е склонен да промени отношението си, да ти повярва. Там по дрехите посрещат, но по текста изпращат.

А какви са стереотипите? Породени ли са от това, че България няма известна литературна традиция?

– Да, и от това. Няма български контекст, познат навън, няма дълга етажерка с признати навън книги. Тъй както при автори от съседните държави хората си казват “Аха, той е от страната на Йонеско, а този от там, откъдето са Андрич, Кърлежа и Киш, а онзи от родината на Орхан Памук”. Всяка една от тези страни е излъчила фигури познати добре поне в Европа. Да, ние имаме големи писатели, като Яворов, Йовков, Далчев или Радичков. Но все не се е случвал някакъв български пробив навън в литературата ни. Нямаме голяма традиция в романа.

Но това са реалностите, не можем да се оплакваме. Ако си много добър писател, ти ще си добър независимо от това откъде идваш. Ти ще разказваш тази история и ще направиш много за мястото, откъдето идваш, а не то за теб. Тръгваме от нулата, дори от минусова позиция, което може да се приеме и за шанс.

Споделяне: 

Facebook

Последни Новини

Катя Панева: Професор Хинков получава нашата подкрепа в...
Злоупотребите в доклада за "Пирогов" трябва да бъдат разследвани. Тя коментира обществените поръчки в...
Резолюция на Изпълнителния съвет на ДСБ, ...
1. Изказва своята благодарност на всички български граждани за дадената подкрепа на местните избори...
Георги Ганев: Бюджет 2024 не пречи за влизането...
Единственото продължаващо препятствие за еврозоната е инфлацията и предложеният бюджет за 2024 г. не...
Людмила Илиева: Съдебната реформа е най-важната част от...
За промените в Конституцията тя посочи, че на 8-и декември предстои т.нар. второ първо...
Ивайло Митковски: Скандалите са в НС и ...
Депутатите поругават парламента. Някои явно не отчитат нивото, за което са избрани. Парламентът е най-висшият...