ген. Атанас Атанасов: Соцът, Живков и Борисов

Времето на комунизма, ерата на Тодор Живков. Някои го наричат за кратко „соца“. Младите хора на възраст между 20 и 30 години нямат точна информация за това какво е представлявало обществото и държавата преди 1989 година. За това време те възприемат спомените и разказите на тези, които са преживели събитията. Има различни оценки от съвременниците на онова време. За една част от хората комунизмът е лошото, което е останало зад гърба им. За други, обратното – те с носталгия си спомнят за „сигурното време“ на Тодор Живков. Това отношение не е някакъв признак на българското общество. По принцип хората се разделят на различни мнения за дадено събитие или за определен отрязък от времето. Едни го хвалят, други го хулят. Зависи от гледната точка и личния интерес.
И днес в Русия има немалко хора, които се прекланят пред Сталин, независимо че е отговорен за смъртта на милиони хора по лагерите. И днес в Германия има хора, които превъзнасят времето на Хитлер, независимо че е разпалил световна война и е изпратил милиони човешки същества в газовите камери на концентрационните лагери. Но за всяко историческо събитие има обща оценка, мнение на мнозинството, изразявано от институциите.
Човечеството възприема падането на Берлинската стена на 9 ноември 1989 година като края на една тоталитарна система. Събитията у нас са последица от тези световни процеси. Българският 10 ноември се свързва със свалянето от власт на комунистическия диктатор Тодор Живков. Независимо от това има определена част от българите, които днес си спомнят с умиление за онова време. Общоприето е това чувство да се нарича „носталгия по комунизма“. Кои са мотивите на тези хора? Едни от тях просто въздишат по младините си. Други са били привилегировани и сега са разочаровани, но не искат публично да си го признаят. Привилегиите по времето на комунизма родиха специфичен фолклор за разделението на обществото. Чрез него се осмиваха тежките недъзи на комунистическата система. Анализът на вицовете от онова време разкрива отрицателното отношение на хората към соца и конкретно към диктатора Тодор Живков. Това е едно особено практическо приложение на девиза „Светът е оцелял, защото се е смял“.
Макар че нещата от времето на комунизма изобщо не са за смях.
Ето един кратък анекдот от тогава. Един човек от средите на управляващата комунистическа партия бил изпратен в командировка в Западна Европа. Когато се върнал, близки и познати го попитали какво най-много го е впечатлило. Неговият отговор бил: „Там всички магазини са корекоми.“ Този кратък виц съдържа в себе си много характеристики на онова време. Първо, трябва да си припомним, че имаше магазини „Кореком“. В тях се продаваха стоки, произведени по „второ направление“, т.е. в капиталистическия свят. Те бяха. много по-качествени от родните, а някои нямаха аналог при нас. Например специфичният панталон от памучен плат, наричан популярно и днес „дънки“. Или вкусният шоколад под формата на яйце, който привличаше като магнит погледите на децата. Всички искаха да си купят такива стоки, но… в „Кореком“ можеше да се пазарува само с валута.

А чуждите пари можеха да се притежават само от лица, работили в чужбина, и от хората на високи отговорни постове в партията и държавата, на които една част от заплатата се плащаше във валута. Нещо повече – имаше наказателна отговорност за тези, които без основание притежават валута. Това беше прословутият чл.25О от НК. Да – простолюдието да не гледа в чинията на привилегированите.
Магазините „Кореком“ бяха легендарни в онова време. Там се продаваше качествена техника. Всеки младеж „мечтаеше да си купи радиокасетофон и касети. Този своеобразен дефицит беше родил скритата търговия с валута, наричана за кратко с англосаксонската дума
„чейндж“. Основната валута, която се продаваше на черно, беше американският долар. До средата на 80-те години на миналия век неговата цена на черно беше три лева за долар. В годините преди голямата промяна през 1989 година тази цена беше стигнала пет лева за долар. В по-големите градове се бяха оформили малки групи от хора, които бяха превърнали тази търговия в професия – „чейнджчаджии“. С риск да попаднат в ръцете на милицията търговците на валута въртяха доходоносен бизнес. Въпреки забраната търговията с чуждите пари процъфтяваше, защото немалко българи искаха да си купят хубавите вносни стоки. Освен Маркови дрехи се търсеше и качествена техника за бита.
Доста български семейства търпеливо събираха чуждата валута, за да изненадат близките си по повод някакво тържество с вносна стока. Самата покупка от валутните магазини беше цяло преживяване, защото заради забраната на валутната търговия милицията дебнеше около корекомите.
Имаше случаи някой да „изгори“, т.е. да го заловят в момент на покупка. За по-дребни суми жертвите се отърваваха само с конфискация и глоба, но за суми над определен размер се предвиждаше съд и затвор.
Това е един щрих от икономиката на соца. Той роди и тежка за времето си корупция. Работещите в чужбина извън социалистическия лагер получаваха заплатите си във валута. А това им даваше право да пазаруват легално в магазините на „Кореком“. Социалистическата държава ги ограбваше жестоко, защото задържаше една част от парите. Но независимо от всичко имаше огромно желание от страна на хората да получат правото да работят срещу долари. Възможностите за изпращане на работа в чужбина бяха ограничени. Желаещите бяха готови на големи компромиси, за да получат правото на работа навън, и тези условия отваряха вратата на нерегламентираните плащания.
Това беше един резултат от разделението на света. България беше част от комунистическата система, при която собствеността беше национализирана. Икономиките на страните от този блок работеха планово, а търговията между тях се осъществяваше на принципа на размяната. Имаше СИВ – Съвет за икономическа взаимопомощ. Именно от този център под хегемонията на Съветския съюз се планираше коя държава какво ще произвежда и в какво съотношение ще го разменя с другите. Пазарът на страните -членки на СИВ, беше затворен и вътрешната размяна на стоките се наричаше търговия. Размяната се осъществяваше по държавно фиксирани цени и т.н. Качеството на стоките нямаше сериозно значение, защото нямаше конкуренция, а продажбата им беше осигурена по план.
От другата страна на „желязната завеса“ на основата на частната собственост работеше пазарно стопанство. Конкуренцията раждаше качество. Пропагандната машина на комунистическата система наричаше това „загниващ капитализъм“. Именно това определение беше родило друг анекдот. Народното творчество гласеше, че загниващият капитализъм бил като банан. Колкото повече загнива, толкова по-вкусен става.
Разликите между двете обществени системи – капитализъм и комунизъм, са във всяка сфера на обществения живот. Днес от разстоянието на времето не е трудно да се съпоставят нещата. Но е необходима реална оценка. И да не се забравят или замитат онези реалности. Хората основно съпоставят стандарта си на живот, благоденствието си. Склонни са да отстъпят от човешките си права за сметка на повече сигурност. Като се съпоставя стандартът на живота, да не се забравят ограниченията от онова време. Частната собственост беше забранена. Гражданите на социалистическа България имаха право на т.нар. лична собственост, което значеше жилище и лека кола.
По закон едно семейство имаше право на едно жилище до 120 квадратни метра и една вила до 65 кв. метра. Който придобие по наследство второ жилище, беше длъжен в определен срок да декларира това и държавата продаваше едното от тях. Човек имаше право само да реши кое от жилищата да запази за себе си. Кой ще е купувачът и на каква цена ще се извърши продажбата решаваха определени органи.
Държавата основно строеше и продаваше жилища. Имаше система за картотекиране на лицата с жилищна нужда. Срещу определена минимална вноска от 1500 лева картотекираният чакаше да му дойде редът, за да купи жилище. Средните срокове на чакане надвишаваха 10-15, а по някога 20 години. Масовият начин на строителство бяха известните панелни блокове. Апартаментите в тях имаха площ между 50 и 80 квадратни метра и всички изглеждаха по един и същ начин. Като конфекция. Големият проблем беше да попаднеш в картотеката на правоимащите да купят. За да чакаш по-малко години, беше важно да си картотекиран като крайно нуждаещ се.
Подобна беше системата за притежаване на лек автомобил.
Всяко семейство имаше право на една лека кола. Продажбата на тези возила между граждани се осъществяваше също като жилищата – чрез държавата. Тя определяше цената и купувача. Купуването на нов лек автомобил също ставаше чрез ред. Внасяха се и се продаваха автомобили само производство от социалистическия лагер. В зависимост от предпочитаната марка се определяше и времето за чакане. Най-желани бяха съветските „Лада“. За тях се чакаше най-много – над 15 години.
Тази система на придобиване на собственост по времето на соца беше родила и съответните традиции за онова време. За да чакаш ред за купуване на жилище или кола, трябваше да се направи парична вноска от 1500 лева в ДСК. Заради дългите срокове на чакане „да ти излезе реда“ за покупка хората започнаха да внасят пари на децата си при тяхното раждане. Ражда се внуче и дядото и бабата му правят вноска за кола или жилище. През годините, ако имат излишни пари, може да допълват вноската. Голямо вълнение идваше на сватбата на внука или внучката, когато се обяви, че дядото и бабата подаряват на младоженците вноска за кола или жилище. Щастливо стечение на обстоятелствата беше, когато едната страна подари на младите вноска за жилище, а другата вноска за кола. Защото тези вноски можеха да се прехвърлят, но само на роднини по права линия. А ако получиш две вноски за едно и също нещо, нямаш право да ги реализираш, защото по закон едно семейство имаше право на едно жилище и една кола.
Тези правила имаха своите изключения. На пръво място, те не важаха за висшата номенклатура на комунистическата държава и т.нар. активни борзи срещу фашизма и капитализма. Те имаха привилигеровани права, регламентирани в непубликувани постановления на властта. На второ място, без ред купуваха жилища и леки коли лицата, разполагащи с валутни влогове, т.е. имаше „корекомски“ правила и при тези сделки. Даже имаше специални магазини за автомобили, продавани срещу валута. А в повечето случаи притежателите на валутни влогове в такива говеми размери бяха именно хората от комунистическата номенклатура.
Скандално известен беше случаят на купуване на западни автомобили за децата на членовете на Политбюро. В началото на 80-те години на миналия век за внучката на Тодор Живков – Евгения, и още няколко деца на най-приближените на диктатора бяха купени специално леки коли от японската марка „Мазда“. Мълвата тогава говореше, че по-евтино излизало на държавата да им купят тези коли, вместо да ги возят със служебните на УБО.
А днешният министър-председател Бойко Борисов си позволи да реабилитира комунистическия диктатор Живков. Бил построил много. Да, той беше построил всичко, но за своето семейство и за най-близките си блюдолизци. Беше осигурил висок стандарт на живот на висшата комунистическа номенклатура и то със стоки, произведени в капиталистическия свят. А българският народ чакаше по един живот за една панелка и съветска кола. И се радваше, ако безнаказано може да си купи понякога нещо качествено от „Кореком“. А през това време, както беше казано във вица, в капиталистическия свят всички магазини бяха корекоми.

в-к „Седем“