В защита на представителната демокрация

В предишната статия се опитах да представя фундамента на идеята за пряка демокрация и обещах да изтъкна причините, поради които тази идея въпреки своята привлекателност и очарование днес почти повсеместно е отхвърлена като обществен идеал в полза на представителната демокрация. Защо? Преди всичко поради колосалната разлика в размера на съвременните държави в сравнение с полисите на древността. Пряката демокрация се е зародила в малки човешки обединения, в които няколко (десетки) хиляди пълноправни граждани (задължително мъже) са вземали решения в общи колективни органи. Те не са познавали институцията на политическото представителство, защото тя не им е била нужна.
Техният опит обаче е неосъществим в модерната държава. Ние можем искрено да се възхищаваме на политическата всеотдайност на древните и да се опитваме да подражаваме на публичните добродетели в античността, но би било безразсъдно да се опитваме да възпроизведем тяхната политическа практика и жизнени условия. Модерната държава не може да се сравнява с античния полис – нито по големина на територията, нито по броя на населението. Този очевиден аргумент понякога се забравя.
Съвременният човек не може да участва в политическия живот всекидневно, не само поради огромния в сравнение с града-държава брой на неговите съграждани, но защото вече има нова модерна представа за своята свобода и ролята на държавата. Той иска от политиката гаранции за своите права и свободи, за да може да се занимава спокойно с личните си дела. Той иска публичната власт да му гарантира свобода в частната сфера. Затова всеки трябва да има равен достъп до суверенната власт на държавата. Но след като в едно общество, което надхвърля размерите на малък град, не всички могат лично да изпълняват нещо повече от малка част от публичните дела, то от това следва, че идеалният тип на едно управление трябва да бъде представителен.
Нека да обясня отново – пряката демокрация в национален мащаб (дори и да би била възможна в наши дни) означава пълна отдаденост на политическия живот и отказ от занимаване с частни дела. Тук не става дума за унищожаване или поглъщане на частната сфера от държавата. Това „постижение“ принадлежи единствено на чудовищните практики на тоталитаризма, който постави целия живот на отделния индивид в зависимост от държавата. Така частната сфера бе поставена под опеката и надзора на тоталитарната държава и пространството за човешка свобода дори в личен и частен план (да не говорим за публичен) бе максимално стеснено.
Става дума за нещо друго. Пълноценното участие в един режим на пряка демокрация означава, че огромното мнозинство от гражданите е освободено от всекидневните житейски грижи и е готово да се посвети на публичните дела. Уви, днес това е възможно само за малцина. Това са нашите представители, за които ние гласуваме на местни и национални избори и от които се очаква да работят (поне по време на мандата си) в полза на публичното благо. За да можем ние, останалите граждани, необезпокоявани да преследваме личното си благо.
В това е и дълбокото основание на представителната демокрация. Тя изисква конституционното гарантиране на свободата на словото, печата и сдружаването. Нейните централни институции са парламентът и честните редовни избори. Много са нейните недостатъци, много са рисковете, които я заплашват; трябва обаче да я защитаваме с всички сили, защото човечеството не е изнамерило нищо по-добро – това ни казва Джон Стюарт Мил още в средата на ХIХ век. Век и половина по-късно думите му изглеждат по-убедителни от всякога.
Едва ли някога ще изчезне очарованието на пряката демокрация. Подхранвана от разбирането за свободата като лично участие и ангажираност в общите дела, като всеотдайна работа в името на общото благо, тя въплъщава в чист вид идеала на човешката автономност и самоуправление. И все пак, ако демокрацията днес се е превърнала в стандарт за легитимно управление в целия свят и непрекъснато завоюва нови територии, то е тъкмо защото демократичната практика се разгръща изцяло в рамките на представителната демокрация. Не би могло да бъде другояче.
Представителната демокрация е единственото възможно практическо осъществяване на демократичната идея в съвременния свят на големи държавни обединения с многобройно население. Само тя е успяла да съчетае защитата на свободата и човешките права с икономическото благоденствие. Модерната светска конституционна държава е нейната естествена политическа форма, направила възможно пълноценното развитие на всички институции на представителното управление.
Никой не отрича недостатъците на представителната демокрация. В България те биха могли да бъдат обобщени с една фраза – криза на политическото представителство. Нейният най-тежък (засега) симптом е политическата апатия и намаляващият брой гласуващи граждани. Да се надяваме, че нещата са обратими. Във всеки случай лекарството срещу това не е прибягване до инструментите на пряката демокрация, а в усъвършенстването на практиките и институциите на представителната демокрация.
В началото на нашия век демократичната идея упражнява притегателна сила и влияние, несравними с който и да било момент от нейната дълга история. Зародила се като политически режим в безкрайно отдалечени от нас време и място, изчезнала от историята повече от две хилядолетия, днес тя се е превърнала едновременно в най-желаната и най-разпространената форма на управление за огромното мнозинство от човечеството. Защото единствено демокрацията не се страхува да чуе истината за самата себе си; единствено нейните институции имат способността постоянно да се променят и усъвършенстват без никога да отстъпват от древния стремеж за човешко съжителство чрез съгласие и без насилие – единственият идеал за управление, достоен за равни и свободни хора.