– Процесът по създаването на партията тръгна преди формалното й учредяване. Партията започна граждански да покълва. Първо се създаваха граждански инициативни комитети в цялата страна. Така учредяването стана след извършването на една огромна подготвителна работа сред общностите в страната. И съвсем наскоро приключи фактическото построяване на ДСБ като национална сила. Досега тя беше в ситуация на гражданско и организационно нарастване и това трябва да се има предвид, защото политическият характер, лицето на тази партия все още носи белезите на своето възникване, носи една здравословна гражданска стихийност, която ще се оттегли когато окончателно излъчи своето желано политическо представителство. Ще се оттегли в позицията на нещо, което наричаме гражданско настоятелство на партията. За мен Демократи за силна България в този момент стои доста силно и убедително, ясно и недвусмислено, в контраст на тази всеобща политическа омаскареност и на тази морална осакатеност на политическите тела, които днес задръстват парламента.

– Отказът от участие в предизборни коалиции обаче като че ли праща ДСБ в изолация?

– Аз от самото начало бях срещу идеята партията да влиза в каквито и да било предизборни коалиции. В този смисъл опитът да възродим коалицията ОДС със земеделците и Демократическата партия за мен лично беше компромис. Бих го приел, но именно с идеята за пръв компромис, за родилно петно. Никога не съм мислил, че една нова партия трябва да се утвърждава в коалиционна схема. За да се провери действително силата й, тя трябва да се докаже сама. И в този смисъл решението на първото национално събрание да се явим самостоятелено на изборите реално ме въодушевява.

– Рискът е да не изтървем идеята в хода на постигането й – идеята да станем една състоятелна десница, да бъдем дейна алтернатива на статуквото и политическия промискуитет, който ни заобикаля. А думата е не “сами”, а “единствените”. Защото коалирането вдясно не тече на основата на политически идеал, ценност или норма. Дори най-общият обединителен принцип, който нас ни водеше към коалицията ОДС – принципът на опозиционността, не е споделен от така съставилите се вече коалиции. Тези коалиции са имитативно опозиционни. Защото тези лъжедесници скрито желаят да се настанят в полите на царя. ОДС за нас не се получи, не защото другите ни изоставиха в полза на някаква алтернативна политическа кауза, а поради стария принцип на безпринципното и твърде паническо сговаряне на партиите. Това са ситуационни групирания на едни все по-олекващи партии. Останахме сами сред леките, и слава богу, защото отказахме да участваме в подобно политическо конформиране, чийто произход и смисъл е не увеличаването на общото благо, а преразпределението на държавни и обществени имущества, основани най-вече на сенчести интереси – основно в София. По тази схема дори клиентелата на тези коалиции е национално непредставителна. Реалната пружина на коалирането вдясно е плитко сглобена – две конкурентни софийски групировки ще се опитват да напазаруват царя.

Но да се върна на въпроса. За нас вероятно съществува риск да не влезем в парламента. Но това е предизвикателство, с което ние имаме силата да се сблъскаме. Нека всички в дясно да се явят сами на тези избори, да издържат на проверката, за да се препотвърдят политически, като се види тяхното реално електорално присъствие. Кризата в дясното пространство е криза на легитимността и на представителността. Ние трябва да знаем кого точно представляват тези партии сами по себе си. Коалициите имат тежест само когато са следизборни, след като партиите в тях добият реално собствено тегло. Та нали това ни накара да тръгнем да правим електорална партия, да бъдем сами. Това ни накара да си отворим листите към българските граждани, техните организации и общности. Ние предизвикваме останалите претенденти в дясно да направят същото. Но те няма да го направят, защото са или политически нищожни, или стопански конспиративни. Както всяко нещо, съставено от привидности, те ще се окажат мимолетни.

– Моят личен възглед не е тактически обременен. Мен ме интересува едно главно нещо – десницата да стане реалност вътре или вън от парламента, във или извън властта. Аз говоря за смисъла, а не за конюнктурните шансове на дясната кауза. Действителното обединение на десницата може да стане единствено от електорално самодостатъчни и политически състоятелни партии индивидуално проверени чрез избори. Всяко обединение преди изборите е по неизбежност фантомно и с основание може да бъде демонизирано.

– Това, което не й достига на политиката в България, не са обещанията. Особено от НДСВ обещания сме чули най-различни – от царски по-царски. БСП сега излиза с обещание за кифла още по-царска от тази на царя. Всяка друга партия вероятно ще се опитва да наддава и така размерът на кифлата ще продължава да расте до изборите, а след тях ще спихне драматично. Очевидно в България електоратът все още се люшка и вълнува, защото искрено желае приказката за кифлата да се окаже вярна. Самият факт на вълшебната поява на царя в политиката и кривата на неговото одобрение и неодобрение свидетелства за крайните амплитуди на електоралните нагласи. Омразата и любовта, надеждите и реалността са двете обратни страни на една монета, която се върти във въздуха и как точно ще падне на земята никой не може да предвиди. За мен това, което болезнено отсъства от българския политически живот не са обещанията, а политическата воля каквото е казано да бъде изпълнено. Проблемът не е в програмите на партиите. Защото те не се четат от хората, които гласуват. Реално хората не избират между програми. В България се гласува за лица поради фактическа, а не логическа несъстоятелност на програмните документи. И това е същественото. Дефицитът в България не е дефицит на програми, платформи или обещания, а на политическа воля с ясно лице. В политиката на България трябва да се върнат ясните лица с политически добросъвестна воля. Лицата днес са опразнени и пусти, защото у нас се води политика на нарастваща пустиня. И както казва един мъдрец, “пустинята расте, тежко на този, който в себе си таи пустини.” Лицето и волята са неща твърде прости, но силно осезаеми и тази политическа сила, която успее да ги върне на сцената, ще спечели.

– Преди една година БСП като че ли изглеждаше реформирана. Проблемът с БСП според мен е, че има твърде променлива, играеща фасада. Същинското лице на тази партия е силно фигуративно, за него ние трябва прекалено много да се досещаме. Всичко в БСП е “като че ли” – вчера като че ли реформирана, днес като че ли нереформирана. Лицето на тази партия по-скоро прикрива, отколкото разкрива. Намерението на Сергей Станишев да премахне валутния борд е удивително, защото има шифрован произход. То звучи хем заканително, хем смехотворно като една евтина политическа халтура. Не може лидерът на една голяма партия, която мисли себе си като победител на изборите, да комедиантства по този начин. Лицето или не знае какво говори, или се забавлява по един политически нелеп начин.

– Въпросът не е дали трябва България да се изтегли от Ирак, защото тя в един момент така или иначе ще го направи. Всичко опира до процедурата и процеса на това изтегляне, до степента на координираност и съобразеност с разчетите на коалиционните сили. Решаването на този въпрос би трябвало да следва разума, а не болезнените състояния. Аз чувам призиви към моментално изтегляне. Това би било безотговорно, доколкото България има определени ангажименти, поети вследствие на свободен избор и самоопределение в контекста на световните алианси. Ние сами сме избрали как да зависим от международното положение. Изтеглянето трябва да става по не по-малко отговорен път, не по-малко адекватен на ангажирането.

– “Приятелски огън” е част от тази смъртоносна игра, наречена война. Това може би е инцидент, един нелеп нещастен случай. В момента България не може да направи нищо друго освен да поиска разследване на случая и съответна санкции. Но този инцидент ни дава силен повод да се запитаме какво точно се случва с българите в Ирак. Мога да кажа, че в сравнение с Америка, тук обществото е твърде слабо информирано. Правителството очевидно няма или интерес, или компетентността редовно и навреме да информира, да способства за това ежедневието на българите в Ирак да стане достатъчно видимо за България. Непрозрачността само усилва болезнеността на темата, което прави поставянето на въпроси и предлагането на решения твърде импулсивно.