– Господин Методиев, има ли лявото и дясното политическо пространство у нас своите естествени лидери? Задавам ви този въпрос в контекста на изявеното желание на Сергей Станишев да оглави следващ ляв кабинет в България?
– Мисля, че вляво този разговор стана на моменти даже смешен. Защото част от популярните хора на БСП директно атакуват господин Станишев. От друга страна, конгресът им взе решение той да бъде евентуален министър-председател. От трета страна, след това слушам интервю с Румен Овчаров, в което той го казва, но някак не съвсем убедено, а по-скоро, че се подчинява легалистки на това, което е решил техният висш форум. Затова въпросът за лидерството вляво е открит със сигурност.
– Тази заявка на Станишев неочаквана ли беше или той по-скоро изпревари евентуални ходове от страна на неговите вътрешни опоненти в ръководството на соцпартията?
– Не бих коментирал. И да е случайно, и да не е случайно, няма голямо значение. Реалното е слабото лидерство вляво. Защото наистина Станишев не е убедителният лидер на БСП, каквито тази партия имаше в годините назад.
– По-какво се различават Сергей Станишев и Жан Виденов?
– Те безспорно са различни хора. Въпросът е, че господин Станишев не изразява ясно политика, той не декларира ясно какво възнамерява да прави, не го казва кратко и разбираемо, за да може да се усети силата на лидера. Той говори като Сакскобургготски, в известна степен (ако искате да отидем малко надясно) и като Надежда Михайлова. Това са дипломатични изречения, в които няма категоричност, липсва последователност на политики, които се споделят. От тази гледна точка мисля, че кризата в лидерството и в центъра, където Сакскобургготски, Доган и Кошлуков се надпреварват да го показват, а всички те не носят такова национално лидерство – това е видно, отива вдясно също като проблемът, който фактически разтресе десницата след изборите през 2001 година. Тогавашната оставка на Иван Костов от лидерство доведе до опит за реформа, предприет от Екатерина Михайлова при отстраняването на Бакърджиев и беше заявка за лидерство. Но впоследствие госпожа Надежда Михайлова спечели доверието на една конференция и тя пое този път към лидерството. Той премина през много драматичните местни избори в София и силно отслабна като възможност и убедителност. Защото беше създаден един политически модел, който ни беше предложен като национален, а той катастрофира за самата София.
– Вашите размисли водят към извода, че естественият лидер на десницата остава Иван Костов, така ли ?
– Да го каже заместник-председателят на партията, е някак банално. Хората го знаят. И въпросът не е в това, че господин Костов е национален лидер. По-скоро проблемът е, че той е сам в тази си роля. Защото на България и трябват неколцина национални лидери, които да търсят публичното доверие и след като се получат резултатите от изборите, да сме сигурни, че нашата страна ще бъде във върха на изпълнителната си власт, водена от силен лидер. Тъй като изборите са и емоция, и настроение, ако щете и манипулиране на публичното мнение през медиите, резултатите са непредвидими. Мисля дори, че социолозите и политолозите взеха да се надпреварват вече да повтарят.
– Но ако приемем вашето твърдение, че естественият лидер е Иван Костов, то защо останалите лидери на десните партии у нас отказват (с малки изключения – А. Мозер – бел. а)да го припознаят?
– Обикновено, когато им се задават такива въпроси (като ги чета в интервюта) започват да говорят за характерови особености на личността, което не е политически разговор. Въпросът е кой какво е направил вътре в реалната политика, как се е държал, какво е постигнал, какви заявки има за бъдещето, за да се определя в крайна сметка тази прословута дума лидерство. От тази гледна точка мисля, че самите ние от ДСБ заявихме, че има криза на лидерството вдясно и че тази криза ще бъде решена на изборите.
– Обществата в цивилизованите страни обичат ясните политически послания и застават зад тях. Ние уж също търсим такива послания след 15 години на обещания и лъжи, а сякаш отново сме готови да ги загърбим. Защо?
– Аз не искам да се изявявам като познавач на българската народопсихология, защото ще бъде малко смешно. По-скоро мисля, че ние българите наистина решаваме някак си в последния момент (а и не само българите) и много често гласуваме за политическия си избор под влиянието на емоцията и настроението. Трябва да си признаем нещо много ясно и това не е народопсихология, това е просто хронология – 15 години са кратък период от време за налагане на устойчива парламентарна демократично политическа система. Преминавахме през различни периоди, люшкахме се по един жесток начин през 2001 година да повярваме, че за 800 дни чудото ще стане. Като че ли сега все повече си даваме сметка, че трябват усилия и то дълготрайни усилия, че нещата не стават за 100, 800 дни или 5 години, че всеки в личния си живот трябва да прави тези усилия. Това е политическа грамотност, която аз като оптимист мисля, че в България напредва. Перспективата от тази гледна точка е положителна.
– Как си обяснявате – въпрос на самочувствие, на предизборна тактика или наистина на силно доверие в социологическите изследвания е поведението на левицата, която се държи вече като управляваща?
– От една страна те наистина вярват на социологията, от друга – се колебаят. Тяхното самочувствие е малко фалшиво. Ако внимателно ги наблюдавате ще видите, че те самите са изпускат от време на време и казват, че социологията им дава 90 места – в най-лошия случай и 121 – в най-добрият, т.е. те самите знаят, че социологията не е толкова категорична в тяхна полза. Самочувствието им е фалшиво и по още една причина – те трябва да го демонстират, защото дълго време бяха в опозиция – периодът 1997 – 2001 година, сега са във властта пред една мимикрия на криене зад гърба на Сакскобургготски и Доган. Техните хора и симпатизанти искат да ги видят в тази позиция – на хора със самочувствие, които отиват към властта. И те, за да съхраняват самочувствието на своите симпатизанти, се държат по този начин.
– Не мога да не ви попитам за досиетата и поправката в закона за изборите. Няма ли с нея обществото отново да бъде заблудено за миналото на народните избраници, щом ще се прави проверка за връзки със службите, но резултатите няма да се оповестяват?
– Въпросът е дали това ще се реализира на практика, защото от управляващите се дочуха гласове, че текстът няма да може да се изпълни.
– Защо?
– Защото се влиза в някакви казуси за това кой и как може да ползва тази информация. Разбира се основната вина е, че тези управляващи премахнаха Закона за достъп до документите на бившата Държавна сигурност. Този закон сам по себе си има история, която е пълна с проблеми, но в крайна сметка за няколко години напредна. И това, че в 2002 година беше отменен, е една огромна грешка. Тя е от този тип грешки, които в тези 15 години вече сме виждали – тръгваш, вървиш донякъде, след това спираш и пак продължаваш след време, но плащаш двойно по-тежка цена, затова което трябва да направиш.
– Липса на политическа воля или доказателство, че съществува едно управление в сянка, е отмяната на закона?
– Отмяната за достъп до документите на бившата ДС е типична проява на управлението в сянка, съвсем типична. Този закон първо даде възможност още през 1997-98 година на много хора, които са пострадали, да видят документите за себе си, за своите роднини – справката посочи, че за една година това бяха над 20 хиляди човека. Второ, този закон освети дотолкова, доколкото Конституционният съд позволи, една голяма част от политическата среда на България, трето, създаването на поправките и функционирането на комисията, ръководена от господин Методи Андреев довърши в голяма степен осветляването на политическо равнище. И тогава, когато тръгна към други равнища, изведнъж законът беше спрян.
– Как си обяснявате, че винаги, когато стане въпрос за тази тема, включително и в медиите, публичното говорене е, че тя е остаряла и към нея не трябва да се връщаме? Липсва и гражданска енергия, която да подтикне към излизането на истината, да го кажем най-просто.
– Има липса на интерес, това е абсолютно вярно. Защото го отчитат както социологията, така и историческите изследвания. Интересът към близкото минало на България не е много голям. Публичният интерес също не е голям. В някаква степен това е желание за късопаметност.
– Или примирение?
– Не бих казал, че е примирение. Защото то ще дойде при този, който е смирен. Смирен е този, който е вярващ. Така че въпросът с примирението е малко по-сложен. Тук по-скоро има отказ да се помни и да се оттласне миналото, колкото се може по-бързо от самия теб. Това е драматичен въпрос, видимо чувствителен. Но в крайна сметка това малко ни различава в лоша посока от другите централноевропейски нации, които проявиха доста продължителен и траен интерес към тези проблеми. В Чехия, Унгария, Полша, в източните провинции на Германия, въпреки че и там над 50 процента от обществото няма интерес към тях, има цели институти. Те работят, тези документи се проучват вече десетки години, откриват се нови факти и веднага се публикуват, обсъждат се в пресата и в медиите, стават обект и на научни дискусии. Нещо, което у нас го няма.
– Не се ли притеснявате, че следващият парламент отново няма да бъде легитимен в истинския смисъл на думата, че в него, ако не влязат директно бивши служители или сътрудници на ДС, то поне ще има хора, зависими от тези бивши служби? Че отново ще има управление в сянка, което прави демокрацията у нас проблемна.
– В най-висока степен това засяга БСП, тъй като всички справки, правени досега, показваха, че в техните редици има най-голям брой хора, които са сътрудничили на бившите тайни служби. Те не крият директната си връзка с офицери от тези служби, които са публични личности, дават интервюта, участват в дискусиите в медиите. Така че въпросът ви е основателен, ако избирателят даде на БСП правото да състави правителство. Тогава тези сенчести, полуприкрити, полу на тъмно, полу на светло общности ще продължават да дирижират българската политика. И от тази гледна точка ние ще бъдем една слаба държава и няма да можем да постигнем целите, които заслужава да си поставим.
– Последният ми въпрос към вас е отново като към историк. Виждате ли в БСП една наистина нова, реформирана социалистическа партия?
– Не. Особено след изявлението преди ден на генерал Любен Петров, който е получил акламации в залата. Това означава, че той, който се държи като ортодоксален комунист…
– …Ние видяхме от екрана на първите редове на конгреса на БСП много ортодоксални комунисти.
– Ако е вярно, че залата го аплодира, това означава, че той е прав, че избирателите на БСП са ортодоксални комунисти. Политическият елит на БСП се стреми да се реформира и това е една шизофренна политическа позиция.
