След като на 9 ноември м. г. новото мнозинство в парламента закри прясно създаденото и незаработило Национално бюро за контрол над спецразузнавателните средства (СРС), от март т. г. заработи подкомисията за контрол на СРС. На ротационен принцип неин председател е Веселин Методиев. От 10 май т. г. вече законно ни следят и по интернет и телефонни разпечатки. Има предложение и този контрол да се възложи на скромната подкомисия.

– Готови ли сте да “следите” как ни следят в интернет, г-н Методиев?

– Едва в четвъртък разбрах, че се готвят да ни го възложат с промяна в Правилника на НС. В момента не съм в състояние да коментирам детайлите по простата причина, че не ги познавам. Но вече мога да давам, мисля, прилични отговори по темата – имам представа за пътя на едно СРС по принцип, имам много точна представа за това как процедират службите, за проблемите, а и за “мързела” за работа, както сполучливо го беше нарекла една журналистка, т. е. за предпочитането да се работи с технически средства, вместо доказателствата да се търсят по друг начин. Целият този комплекс от проблеми, трупан през годините, започва наистина да се осветяваот гражданския контрол. Това е политическият смисъл на специализирания парламентарен контрол по принцип.

– Излезе число – 10 300 разрешени СРС-та само за м. г. Не са ли стряскащо много?

– Не.

– Защо?

– Мисля че бяха 10 018, но няма да спорим за числото, разрешителните са над 10 хил. За мен от самото начало беше важно да разбера кои са хората, личностите, гражданите, чиито права се ограничават по закон чрез подслушване, следене, маркиране на банкноти и т. н.

Хората, които са засегнати в този смисъл на граждански права, са малко над 3400. От тях няколкостотин не са български граждани.

Това, което знаем от криминалната хроника, е, че криминалният контингент в България е в пъти над тези числа. От тази гледна точка според мен няма заплаха, че сме се превърнали в Биг брадър държава чрез подслушването. Това е моят прочит. Защото 3400 от 6 900 000 граждани с избирателни права (изваждаме децата), са под 1%.

– И все пак исканията са много – та през 2007 г. Страсбург бе изумен от факта, че за 2 г., не за една, в България са издадени 10 034 разрешителни за СРС.

– Голямото число се дължи на две неща. Първо, на обективен проблем – нарасналия брой на мобилните оператори и ползването от един човек на няколко такива комуникационни средства. При проследяването на неговите телефонни разговори е естествено да се увеличи броят на исканията и разрешаванията. Вторият проблем е субективен – набиране на информация по този начин, за да се спестят други усилия. Всички институции, това ще рече прокуратура, съд, МВР, ДАНС, са съгласни, че на това трябва да се сложи край. Основното, което са предложили сега, е ограничаването да мине през финансите и бюджета. Т. е. когато всеки заявител на СРС знае, че има финансов лимит, по друг начин ще преценява дали да дава толкова много искания или не.

– Сигурно има и трето обяснение – в Наказателния кодекс почти не остана престъпление, което да не е тежко и съответно за него да не могат да се искат СРС-та. Но кажете само процентът на “обектите” ли е критерият за Биг брадър държава? Не е ли редно да погледнем и коефициента на полезно действие на СРС-тата, т. е. колко от тях са употребени като доказателства в съда?

– Така е. Ползваните като доказателства СРС за м. г. са 1200, 12% от поисканите и разрешените.

За съжаление съществуващата система за отчитане на дейността към момента не позволява да се каже тези “ефективни” спецсредства към какъв брой лица са употребени. Институциите не са подготвени за такъв вид отчет. Но при срещите, проведени в подкомисията, вече се разбрахме – процедурите и действията трябва да бъдат подредени и ориентирани към хората. В тази връзка съм особено доволен от срещата с главния прокурор Борис Велчев. Когато статистиката се ориентира към човека, ще сме много по-коректни. Но това няма нищо общо с Биг брадър, това е проблемът за мързела.

– Който си е неизпълнение на закона. Казано е – СРС се използват едва тогава, когато не е възможно да се набавят доказателства по друг начин.

– Експертите ни, които вече извършиха проверки в 20 областни центъра, формулираха проблема за еднотипност в искането и списването на мотивите за СРС – там просто се отбелязва, че не било възможно доказателствата да се набавят по друг начин. Без мотиви. Това е порочна практика и ще поискаме тя да се промени законово.

Имам ангажимента в оставащото ми време начело на подкомисията – до края на тази парламентарна сесия, да се извършат консултации с всички институции и да се стигне до конкретни идеи за промени. В момента не мога да ви кажа как трябва да изглежда промененият текст. Но съм убеден, че практиката е грешна. Още повече че съдиите са изключително толерантни и уважават над 97% от исканията за СРС. Те провеждат даже предварителни разговори със заявителите, обясняват им как да си поправят исканията, но въпреки това практиката продължава. Е, трябва да бъде изолирана, намалена и в крайна сметка премахната.

– Колко проверки са извършени?

– 20 областни центъра бяха проверени, във всичките институции, които са свързани с темата СРС. Експертите ни – 4 на брой в момента, посетиха центровете в Пловдив, Варна, Бургас и т. н. Предстои проверка в София. Искам да отбележа нещо важно. Задълбочени документални проверки за такъв кратък срок не са възможни. Те ще бъдат обект на работа на експертната ни група и на депутатите в следващия етап, през 2011 г. Но и при сегашните проверки бе отбелязан важен проблем – за съхраняването и унищожаването на документацията по СРС-тата. Тя е на два вида носители – електронен и хартиен. Обемите хартия, които сега проучваме, надминават и най-смелите ми очаквания. Категоричен съм – в рамките на т. г. трябва да се направи пълна инвентаризация и да се променят сроковете за съхранение. Сега те са свързани със Закона за класифицираната информация и са съответно 5, 10 и 15 г. в зависимост от степента на засекретяване. Има дейности на държавата, свързани с аналитична работа и проучване в много дълъг период от време на хората, които са под съмнение, най-общо да го нарека. Там има събития, които надминават 15-годишния срок, и трябва да са под ръка на оперативните работници – да правят връзки между личности и събития. Но една сериозна експертиза ще отсее именно необходимата информация, която, убеден съм, ще е много малък дял от пазената по съдилища и другаде просто заради липсата на ясна процедура за унищожаването й.

Трябва да се уеднакви, стандартизира дейността по съхраняването. За това настояват и ангажираните с дейността. Досегашният опит за стандартизация е пропадал, защото са правени инструкции за различните институции от отделните власти. Архивите са моята специалност и според мен към закона трябва да има приложение, което да унифицира работата по съхраняването. Въпросът е съществен – когато с такава специализирана информация разполагат хора, чиновници, които не носят политическа отговорност, опасността тя да се превърне в инструмент за рекет при липсата на ясен регламент е много голяма. Докато системата не се подреди, тези рискове ще са налични.

– Една от задачите на подкомисията е да уведомява гражданите незаконно или неправомерно включени към СРС. Колко такива уведомления пратихте?

– Нито едно.

– Защо?

– Искахме първо да съберем жалбите, отправени към прокурор, съдия, МВР, ДАНС. При досегашните проверки не е открита нито една. Това обаче не означава, че няма законови нарушения. А задълбочените проверки, както казах, тепърва предстоят.

– Е, мислите ли, че вашата подкомисия е най-удачната формула за ефективен контрол над СРС? Не беше ли закритото национално бюро по-добър отговор на изискванията на Страсбург?

– Аз съм убеден парламентарист. В тези 20 г., в които имаме възстановяване на парламентарната демокрация в България с всичките й кусури, видяхме, че всички институции, които нарекохме независими, формирани по някакъв квотен принцип, са зависими. Когато дадете в ръцете на експерти независим контрол, фактически поверявате контрола на вътрешноведомствената солидарност. Това не е ефективна дейност. Хора, които са работили в един занаят и взаимно се контролират за своята работа, простете, имат такъв колегиален начин на разсъждаване, че не могат да си направят елементарните бележки.