Веселин Методиев е роден на 3 ноември 1957 г. в Силистра. Доцент е по история, преподавател в Нов български университет. От 1997 до 1999 г. е министър на образованието в кабинета “Костов”. Депутат в 37-ото, 38-ото, 40-ото и 41-вото Народно събрание. Владее английски и руски език.

– Г-н Методиев, как приемате предложението на Съвета на ректорите за промяна в Закона за висшето образование? Те предлагат броят на университетите да бъде намален, след като бъде направена оценка на тяхната работа.
– Аз подкрепям министър Сергей Игнатов. Смятам, че той след доста години се нагърби с неща, които във времето бяха изоставяни, особено в периода след 2003 г., когато инерцията от реформаторски действия все още беше жива. Оттам насетне нещата спряха и заради това днес, когато има тежък демографски проблем, вече на входа на висшето образование, проблемите са много по-тежки. Днешният министър щеше да е в много по-добра ситуация, днешните ректори щяха да са в много по-добра ситуация, ако беше реализирана естествена, постъпателна промяна. Сега обаче ще се прави промяна, която по всяка вероятност ще бъде много радикална поради простата причина, че на входа на висшето образование фактически трябва да са всички, завършили средно образование, което звучи абсурдно.
Конкретно ще отговоря и на вашия въпрос. Не ми харесва стилът, с който се направи това предложение от Съвета на ректорите. Имаше някакъв текст, който се разпространяваше почти апокрифно. Дори депутатите от образователната комисия нямаха представа. Г-н председателят с усмивка казваше, че е получил текст, за който му е казано да не го разпространява. Всичко това изведнъж се представя пред медиите, без да са информирани депутатите. Министърът има заповед, доколкото знам, с по-малък състав е работил. Това не са разумни постъпки. По този път не се стига далеч.
– Все пак одобрявате ли предложенията им за промени в закона?
– Текстовете, които познавам от медиите, защото аз цялостен текст не съм видял, подсказват едно – няма промяна, защото законът за висшето образование и сега предвижда един механизъм на акредитиране, с който се дава институционалната акредитация. От тази институционална акредитация зависи дали ще го има едно висше училище или няма да го има. От друга страна, има процедура за програмна акредитация, от която зависи дали можете да преподавате определен предмет, програма и дали можете да развивате съответно магистратура и докторантура. Това са съществуващи неща. Ако в тях се извършват промени, т.е. тези инструменти се настройват в една или друга посока, да бъдат по-радикални, по-динамични, по-ефикасни, това е добре. Но това не е промяна. Това е просто усъвършенстване на съществуващото състояние.
– Какво трябва да се промени тогава?
– Аз не казвам, че трябва да има такъв тип радикализъм от страна на закона. Аз казвам, че трябва да се направи радикална промяна, произхождаща от самата ситуация, в която сме попаднали. Тя във висока степен според мен е и работа на изпълнителната власт, работа и на законодателната власт, но е в огромна степен отговорност на самите ректори. Защото те са в състояние на автономия. Ще ви дам пример как аз бих защитавал определен принцип – ако приемем, че финансирането е базов въпрос, а то е, бихме могли да кажем всички университети и висши училища, които имат собствени приходи в рамките на годишните си разходи, да кажем над 40%, то би могло да има самостоятелност да взима решения с много по-пълно основание, защото е ефикасно училище. Може да се направи през самото финансиране едно деление, от което да започне да се разсъждава върху въпроса за интеграцията на определени висши училища, за някаква концентрация, особено за тези от тях, които очакват само държавата да ги подпомага. Същевременно трябва да се обърне внимание на тези висши училища, които проявяват изключителна динамика, и то в условия на криза. Аз познавам бюджетите на университетите. Някои са впечатляващи със собствените приходи. Това означава, че тези хора работят. Големият въпрос, който винаги е стоял на вниманието на държавата и на обществото, е мрежата от държавните висши училища. Аз не съм чул да се предлага този начин за реформа. Това ще е нов подход в отношението към университетите.
Второ – може университетите да бъдат разделени на държавни, т.е. тези, които изцяло зависят от държавата, публични – тези, които имат в себе си много големи собствени приходи или са само на собствено финансиране, и трета група – частни – това са обикновено колежи, които се водят висши училища. Те се държат като търговски дружества, защото накрая разпределят печалба. Публичните висши училища могат да бъдат в някаква степен сърцето на българското висше образование, защото показват умението да бъдат ефективни в една тежка среда, в каквато сме в момента.
– Вие сте преподавател по история в Нов български университет. Различават ли се вижданията за реформа на ръководствата на държавните ВУЗ и на частните?
– Различават се поради тази обективна разлика на финансирането. То е неизбежно. Сигурно в някакви детайли по конкретни текстове ще има различия. Аз в това не виждам проблем. Не го казвам като човек, който преподава в частен университет. Все пак моето основно познание за мрежата е от там, че бях министър на образованието и познавам проблемите вътре. Ще напомня за двойното финансиране на държавен прием и частни такси, което беше въведено през 90-те години на миналия век. През 1998 г. Сметната палата, като направи проверка в 26 държавни висши училища и университети, констатира, че всичките са за прокурор, защото несъзнателно бяха допуснати сериозни нарушения. Тогава имаше среща със Съвета на ректорите, те се убедиха, че това трябва да се промени, т.е. има обективни трудности, през които мрежата е минала. Всичко трябва да се преценява през призмата на тежката демографска ситуация. Разбира се, трябва да се добави и тежката конкуренция на европейската университетска мрежа. Българските деца, за голяма радост, имат много богат избор. При него, за да задържаш интерес към себе си и да можеш да отвориш вратите на собствения си университет, трябва да си много ефективен, трябва да се грижиш за всяко дете. Това полагане на усилия и грижа за университетите не е само един лозунг.
– Как гледате на намерението на образователното министерство някои висши учебни заведения да преминат като факултети към по-ефективни университети и така да се намали общият брой на ВУЗ?
– Това е един път, по който министър Игнатов посочи, че може да се мине. Аз съм привърженик на тази негова идея, но това не трябва да го прави министърът, защо това не е негова работа от гледна точка на обществения интерес. Това трябва да е съгласие между една група – университет, висше училище, колеж. Те могат да намерят обща територия, върху която да работят, и оттам насетне да вървят заедно напред. Такъв тип предварителни договори трябва да се направят още сега, когато влиза в сила законът за академичния състав. В него е разписано, че колежите не могат сами да обявяват конкурси за длъжностите си доценти и професори. Трябва да го правят с участието на висше училище или университет. Тези взаимоотношения ще започнат да изграждат такъв тип сдружения. През 1999 г. в едно от обсъжданията на закона за висшето образование предложих и беше прието да се правят университетски конфедерации. После обаче не влезе в закона. Тези конфедерации по естествен път ще се сближават. Никой не може в момента насила да преструктурира някакви институции, които трудно могат да се слеят. Това е глупаво поведение.
– Има и предложение и бакалавърската степен да се взима за три вместо за четири години.
– Това е един много сложен въпрос. Той произтича от Сорбонската декларация. Горе-долу идеята е за три години да се прави бакалавър, за три години магистър и за три години докторантура. Идеята за стандартизация беше продиктувана главно от това да може да има голяма мобилност на студентите. Струва ми се, че е съвсем естествено да се подкрепя тази инициатива. Но въпросът е сложен, защото някои програми са трудни за такава регулация. Други, като медицина, право, архитектура, са петгодишни и не могат да бъдат сменени от тези 10 семестъра.
– Самите студенти искат да си избират 30% от задължителните дисциплини, както и успехът им да се обвърже със семестриалната такса. Това възможно ли е?
– За правото на избор на студентите съм 100% за. Въпросът за таксата е малко социален, не мога в момента да отговоря еднозначно на него. В нашия университет отдавна изискването за избираемост е налице. Отдавна студентите имат възможност да се консултират с директорите на програми, с преподавателите и по този начин се постига тази стабилност и сигурност във взаимоотношенията. Изборността предпоставя повишен интерес, а той предпоставя по-голяма ангажираност в часовете. Такива студенти идват на занимания, носят си домашните работи, искат да бъдат обсъждани в час. Атмосферата е коренно различна. Човек, който преподава, се чувства във всеки такъв час безкрайно доволен от това, което върши, защото е нужен.
– Бихте ли щрихирали какво трябва да се промени в закона за училищното образование?
– Там сме на етап, в който не са събрани според мен аргументите дали изобщо трябва да има такъв нов закон. Трябва ли на българското учителство да му кажем, че ще му дадем нови правила на работа? Българското учителство работи по един закон за народната просвета от 20 години. Този закон е променян няколко пъти, главно с матурите. Правилата са се установили във времето.