Веселин Методиев: Младите не знаят кой е Стамболов

Веселин Методиев е депутат от ДСБ и бивш министър на образованието в правителството на Иван Костов. Един от основателите на партията. Историк по образование, Методиев е работил дълги години в Главно управление на архивите. Бил е заместник-ректор на Нов български университет. През 2006 г. е предложен от ДСБ за кандидат-президент на десницата, но впоследствие бе издигната кандидатурата на Неделчо Беронов. Тъмносиният политик е и голям футболен фен. Потърсихме Веселин Методиев в първия учебен ден, за да сподели виждането си за промените, които се подготвят в учебниците, както и за тези, които той би искал да види.

Г-н Методиев, мислите ли, че тръпката от първия училищен звънец е намаляла?

Не, защото в първия учебен ден, идвайки към партийната ни централа на „Кърниградска“, аз живея на бул. „Васил Левски“, близо до паметника на Патриарх Евтимий, по „Паренсов“, след това по „Граф Игнатиев“, минах през две училища и видях цялото това оживление, деца с цветя, родители. Има някои мощни традиции в българската национална общност – едни от тях са 24 май и 15 септември. Тъй като тези неща стоят в основите на нацията ни от 19 век насетне, преминали са през всички трудности на българското политическо и обществено живеене и са в този вид над столетие. Те са своеобразна идентичност и ние сме българи и заради това. Това е красиво, всеки носи в себе си една обич по младостта си.

Спомнихте ли си вашия първи учебен ден?

Точно това не си спомних, но си спомних много случки в моя живот от 15 септември. Все пак в една зряла възраст се върнах обратно в училище, т.е. станах министър на образованието. Три учебни години ми се е случвало да откривам тези официални церемонии и съм пълен със спомени от тези дни.

Г-н Методиев, вие привърженик ли сте на промените в учебниците, които скандализират обществото? Заговори се едва ли не за пренаписването им.

Да кажа, че думата пренаписване е в голяма степен неправилна. Промените, които се извършват в учебното съдържание в България, са един непрекъснат процес от Възраждането насам. Ако някой мисли, че учим по учебници от края на 19 и началото на 20 век, не е вярно. Те са били плод на една еволюция, идваща от самото развитие на науките, което досяга средното образование. Днешната европейска уредба има изисквания за средното образование, които се актуализират на определен период от време. Сега законът ги актуализира на 4 години. В новото законодателство тази динамика може и да се увеличи. Тази актуализация изисква големи открития в областта на науката, които са станали валидни, да станат част от учебното съдържание. Ние като посткомунистическа държава извършваме промени, които са свързани с един идеологизиран материал и бавно и мъчително вървим по този път вече 20 и няколко години.

Какво липсва, какво бихте добавили в учебника по история?

Онова, което е малко и трябва да се намери баланс в учебното съдържание, е изграждането на модерната държава, т.е. следосвобожденският период. Ние за Българското възраждане сме натрупали много знания, имаме добър учебен материал, но много сме изостанали по отношение на българското усилие да се прави демократична държава.

Но пък в учебниците вече присъстват събития и личности от последните 10-15 години, дори и Синята коалиция.

Аз говоря за големите имена – Константин Стоилов, Стефан Стамболов, Петко Каравелов, строителите на съвременна България. Следосвобожденска България е на проевропейското развитие. Учредителното събрание, Търновската конституция са онези събития, които дават път на Запад, откъсват българските земи и територии от един Изток. Иван Гешов, един Александър Малинов, по-късно Андрей Ляпчев, Никола Мушанов – те са все министър-председатели, но ако минем сега с един микрофон по „Витошка“ и питаме младите хора за тях, сме сигурни, че не ги знаят. Тази история ми се иска да видя в учебния материал. Днешните български усилия на поколения вече политици са свързани с тези хора. Иначе няма историческа основа, иначе заприличваме на много държави тук, на Балканите, които са възникнали след падането на Берлинската стена. Ние не сме възникнали тогава като модерна европейска държава.

А приемате ли включването на следдесетоноемврийските събития в историята? В учебниците за 6 клас вече влязоха Желю Желев, Петър Стоянов, Иван Костов.

Тъй като има нужда от обща култура върху гражданско образование – защо си гражданин, защо и за кого гласуваш, как се прави избор и прочие, това намери място в един предмет, който възникна преди години при правенето на 12-класното образование и тогава беше наречен „Свят и личност“ и беше предназначен за 12 клас. Учебниците по история започнаха да наваксват едно знание и това е материал не толкова за историята като учебник и наука, а по-скоро за онова, което трябва да даде тази гражданска култура, за да се упражняват гражданските права.

Смятате ли, че трябва да се омекотят острите исторически тези за т. нар. османско робство и събитията по време на това владичество?

Не. Всяко нещо трябва първо да бъде изяснено. Тази своеобразна мътилка произтича от неизпълнени задължения на дейците на науката и университетските преподаватели. Това не е учителска работа, не е тяхна отговорност, нито е на учебниците. Защото не можеш да боравиш с 19 век като с 21 век, не можеш да отречеш цялото усилие на хората в борбата за човешки права, онези големи успехи, които Западна Европа и САЩ постигнаха след Втората световна война. Всички тези параметри на човешки права са написани в последните 50-60 години и с тези инструменти да мериш 19 век е ненормално. Още по-малко пък със същите инструменти да премериш 14 век, когато става въпрос за Османската империя, за османското завоевание.

Терминът робство е една политическа игра, предназначена само за едно.Направен е от БСП в ранните 90-ти години, за да се обвини тогавашното управление на сините през 91- 92-ра година. Терминът, с който науката работи, е османско владичество. Терминът „турско робство“ в учебниците го има в 50-те години и е предназначен за създаване на определено отношение към Турция, която е натовска държава. То си е имало друга политическа цел и за времето си е била реализирана.

Г-н Методиев, не товарим ли твърде много детските глави с излишни обеми информация, която така или иначе няма как да се запомни?

Съгласен съм. Това, че живеем в ново информационно време, не оправдава претрупването с учебен материал на децата. Това, че днешното момченце или момиченце на 9 годинки е в интернет, не ни дава основание да качим обема и сложността на учебното съдържание. Не са един или два случаите, които българско момче или момиче на 15 години в среда на английски, американски или френски деца се оказва, че е учило неща, което те в своето училище няма да учат изобщо. Прекалили сме в тези си претенции към младите хора.

Да си толкова широко информиран, толкова широко културен в съвременния свят, никой не си го позволява, защото това е една изключително скъпа дейност. В съвременния свят и младите българи се стремят през образованието да си видят занаята и бъдещата перспектива. Професионалното израстване трябва да бъде заложено още в средното образование и да се дадат много повече възможности за избор след завършване на основното образование – по бъдещия закон – след 7 клас.

Нека не пренебрегваме и политиката. В ДСБ заявихте, че искате да излезете от клишето, че ще бягате от баналното. Не рискувате ли да бъдете разбрани от малцина?

Предизборните инструменти със силен популистки заряд са предназначени за търсене на доверие на 121 мандата. Т.е. политическа партия, която си поставя за цел да постигне самостоятелно мнозинство в следващия парламент, волю-неволю прибягва до тях. Пред ДСБ няма такава цел и можем да си позволим риска да се опитаме да напуснем клишетата и да се обърнем към една разумна аудитория. Мисля, че тя не е малка и дори ще кажа, че е от повече от половин милион избиратели. Тази група очаква политиците да бъдат по-разумни, по-модерни, по-европейски построени. Макар че Европа разполага със своя популизъм – една Италия със своя Берлускони например. Но дясната политика, която има своите фундаменти в личности като Конрад Аденауер, Хелмут Кол и Маргарет Тачър, ни е дала възможност да заемем такива образци, към които да се стремим и да дадем шанс на българската политика да притежава такива политически посоки.

Десницата обаче продължава да бъде разкъсвана, ДСБ и СДС се разделиха. Води се отново вечният разговор – за обединението й.

В ДСБ няма такъв разговор, защото решението на колегите от СДС от май е тяхно. Как можем ние да го променим? Никак. Но виждаме, че те вътре продължават разговор помежду си. Всяко навлизане в тяхната територия ще бъде прието като намеса, и то основателно.