Заклинанието “български етнически модел” произтича от страховете ни, породени от насилственото изселване на българските турци. Страховете от етническата омраза, подсилени от войните в Западните Балкани се познават и използват от ръководството на ДПС. В случай на нужда на българските турци се казва, че мнозинството пак ще им сменя имената и ще ги изселва, а на мнозинството, че етническия мир е заплашен. Но политическите обстоятелства вече са коренно променени.
България е член на НАТО. Предстои да станем член на ЕС. При гарантирани суверенитет, териториална цялост и ценности нито малцинството може да бъде плашено с насилие, нито обществото – с етнически размирици. Мирът замени кръвопролитията в Западните Балкани. Това стана и благодарение на политиката на ОДС, която не позволи да бъдем поставени на картата на войната и едновременно решително подпомогна НАТО да потуши конфликтите. Процесът на оздравяване на съседните страни е мъчителен и противоречив, но България вече е в друга гео-политическа орбита. В нея има други рискове.
Нито една партия не се съобразява с тези нови политически обстоятелства за България. По абсурден начин “българският етнически модел” продължава да е сведен до привилегии на определени хора и най-вече до икономическите им позиции. Етническият мир се “купува” от ръководството на етническата партия срещу политическа и икономическа власт.
След 11 септември и атентатите в Мадрид в Европа се води изключително активен дебат по въпросите за съжителството с милионите придошли мюсюлмани. Очаква се да участвуваме в него, защото имаме уникален опит и можем да дадем принос. В центъра на столицата ни върху едно много малко пространство има църкви на различните християнски деноминации, джамия и еврейска синагога. Това е завещаната от дедите ни взаимна толерантност.
Европейският дебат е достигнал до безспорни констатации.
Всяка европейска държава е съюз на свободни граждани, а не на общности. Уважава се всяко различие, но на никой не се признава правото да го задълбочава. Правата и отговорностите произтичат от Закона, а не от произхода или вероизповеданието. Гарантират се личностни, а не групови права. Не се допуска да се дефинират и защитават групови интереси различни от тези на цялото общество, защото Законът е един за всички и всички са равни пред него. Ние, българските граждани се включваме в европейската общност, където всички етноси и групи се приобщават към граждански и обществени отговорности и към отговорностите на местното и държавно управление на основата на гарантирани индивидуални права. Тези отговорности, обаче, се носят в лично качество, точно така както се ползуват гражданските права. Обществената реализация на лицата от малцинствен произход е кауза на всяко отворено общество, а не лозунг на една етническа партия. Това е днешният изказ на идея прогласена още от Васил Левски. В европейския случай говорим за пряка интеграция на индивида в демократичното общество, а в т.нар. “български етнически модел” – за интеграция на партия в това общество. Това в пряка реч заяви председателят на етническата партия у нас. “В следващите 5-10 години Европа ще има нужда от ДПС” и даде за пример Косово?!
Страните от Европейската общност гарантират равенството – без ограничения, но и без привилегии. По принцип не се допускат етнически квоти в административните назначения, към каквито по първичен инстинкт се стреми етническата партия. Те противоречат на принципа на равенството и не решават проблемите на интеграцията. Напротив – задълбочават ги. Те утвърждават както сред малцинството, така и сред мнозинството съзнанието на етническа изключителност, която е път към разделението. Всяко ограничаване и привилегия предизвикват противодействие и верижна реакция на групово обособяване, а това дезинтегрира. Квотите подменят комплекса от необходими лични качества с едно – с етническия произход. Българските турци, точно както останалите български граждани следва да отдават успеха си на своите лични постижения и на приноса си за Отечеството, а не на произхода си. Източник на поминъка им не е битов групов рефлекс, а положените продуктивни усилия в националната икономика. По степента на личния, а не на груповия успех се оценяват качествата на човека в европейската общност. “Българският етнически модел” е пълна противоположност на този принцип. Назначаването на некомпетентни лица с аргумента, че “ще се научат” по същество ги изолира и компрометира излъчилата ги общност.
Личната интеграция е индивидуално постижение, а не партийно завоевание. Взаимоотношенията между малцинство и мнозинство не са монопол и заложник на една партия. Етническата партия затваря малцинството в политическо гето. Български арменци и евреи, например, има във всички партии и институции и това доказва, че не им е необходимо партийно посредничество. Лицата с различен от мнозинството етнос и религия нямат нужда от партия за да общуват с останалата част от нацията и с държавните институции. В Европа всички сме малцинства. Затова европейското и в същата степен като него – българското общество е отворено към различните етноси и религии и ги приема като исконна своя част. Това е наша традиция от времето когато Учредителното събрание прие Търновската Конституция. Ако личният просперитет е партийно завоевание той е нетраен и незаслужен. Интересите на ръководството на ДПС са да ограничава прякото общуване в обществото и да поддържа в латентно състояние проблемите на българските турци с претенцията, че единствено чрез него те могат да бъдат решавани. Освен това то взима комисионна за своето посредничество, а тя е непосилно висока за самите български турци и респективно за цялото българско общество.
Хората с различни ценности и интереси гласуват различно независимо в каква етническа общност са. Във всяка етническа, религиозна и друга общност хората държат на различни ценности, имат свой мироглед и интереси. Признакът етнос и религия не може да замести различията между тях в модерното общество. Така е навсякъде в страните членове на ЕС. Така е и сред всички български граждани. По тази причина етническата партия не е представителна за социалното, идейно и политическо многообразие. Тя не може да го защитава, затова го подтиска и възпрепятства. Поради това е анти-демократична. ДПС е политически феномен на прехода от тоталитаризъм към демократично общество. Но българският преход завършва. Единственият начин българските турци да бъдат приобщени към българския, а след няколко години и към европейския дневен ред е многопартийната демокрация. Тяхната съдба няма да се реши от “внасяните” с рейсове от Турция “електорални единици”.
Българските турци не могат да живеят с илюзията, че имат резервна родина. Нашите мюсюлмани – тези от турски и тези от български корен следва да отстояват правата си, запазвайки независимостта си от външни сили тук в собственото си Отечество, както го правят всички европейци. Българските турци са първото коренно туркоезично население, което се интегрира в политическото и икономическо пространство на Европейския съюз. Те ще станат европейци, защото са български, а не турски граждани. Това е уникално наше, а значи и тяхно постижение. То им дава права на членове на Европейската Общност. Превръща ги във водещи спрямо турските емигранти в останалите европейски страни. От това произтичат права, но и отговорности.
На фона на случващото се в световен мащаб разделение и противопоставяне между етнически и религиозни общности, което Европейската общност е преодоляла, не можем да претендираме за свой етнически модел. Ние можем и следва да покажем, че сме мултиетническо общество, което е хомогенно в ценностно отношение и е задвижвано от споделени отговорности и общи цели.
Правото на алтернатива, на избор и приобщаване към европейския ни проект са протегнатата ръка, която дължим на нашите турци за да могат да погледнат отвъд тютюневите полета на тежкото си съществуване. Това е нашия демократичен отговор на непрекъснатото изнудване с етнически мир.
