Ръководството на ДПС реагира гневно на моята критика срещу т.нар. “български етнически модел” (по нататък “модела”), но не го защити с аргументи. Използваха познати фалшификации и нападки. На избирателите турци казаха, че пак ще им сменят имената и че няма да им се позволява да влизат и излизат от България. На другите напомниха старата митология: Мит 1. Критиката срещу етническата партия, независимо дали е справедлива или не, създава етническа конфронтация. Тъй като “моделът” отрежда на ръководството на ДПС ролята на “гарант на етническия мир и на етническия диалог”, то претендира за особена роля. България се е сдобила с ръководство на партия, чийто статут не подлежи на оспорване. Тяхното присъствие във властта трябва да стане хронично. Твърдят, че са освободени от отговорност за действията си – който е срещу тях “налага етническа конфронтация”. Политическата шарлатанията е толкова силна, че освобождава от отговорност дори коалиращите се с ДПС. И те стават “гарант на мира и толерантността”. С това абониращата се за властта етно-партийна върхушка насажда табу за собствената си политическа неприкосновеност. Табуто режисира останалите в две роли: на изнудвани и на заложници. НДСВ, БСП и СДС охотно се оставят да бъдат изнудвани, а за заложници оставят своите избиратели. Този мит е срещу основите на демокрацията. Те отричат политическа неприкосновеност, на която и да е партия. Всички партии подлежат на атаки от останалите и носят отговорност за действията си. Отказът от конфронтация и прекият диалог между различните култури на националната самоличност не могат да бъдат подменени от между партиен пазарлък. Субект на диалога са гражданите от различните културни традиции. Негова среда са демократичните институции, а не кабинетите на една партийна олигархия. Мит 2. Ахмед Доган е уникална политическа придобивка и гарант на етническия мир в България. Тезата за личния гарант на етническия мир е невярна и унизителна за всички българи. Излиза, че сме готови да си пролеем взаимно “реки от кръв”, но ни спира Ахмед Доган.(“За страната е истинско щастие, че начело на ДПС е Ахмед Доган. Ако той беше като Хашим Тачи тук можеше да има реки от кръв” каза Юнал Лютфи – бел. автора). Ако приемем това, ще означава, че нямаме и се отказваме от демократичните механизми за възпроизвеждане на различните културни или верски идентичности като неразривна и равноправна част от България. Българските турци нямат нужда от партийни посредници и “гаранти” пред българското демократично общество, защото са неотменима част от неговото културно многообразие и богатство. Ключът на етническия мир е в традициите на толерантност и взаимно уважение между всички нас и не се държи от който и да било. Мит 3. Оспорването на мястото на ДПС във властта е реваншизъм. Етническата партия се позовава на спомена на преследвано в миналото население, подклажда неговия комунистически страхов рефлекс, който е недопустим сега. Именно това е питателна среда за реваншизма, но не срещу българските турци, а на върхушката на ДПС. Служителите в държавните ведомства дадени й под аренда най-добре знаят какво представлява нейния реваншизъм и безогледно партийно кадруване и уреждане на роднини с постове. Що се отнася до оспорването на “консумирането на властта” (по думите на Ахмед Доган) от ДПС, нормално е в една демократична страна опозицията да е против управляващите, особено когато те са спорни в очите на избирателите. Върхушката на ДПС се озова в управлението не след изборна победа, а поради съчетанието на два фактора: 1) Симеон Сакскобургготски нямаше свое мнозинство, 2) беше обещал да преследва политически ОДС. Три години той отстъпва на тази върхушка части от властта и подменя вота на избирателите. Сега тя консумира голяма власт, а носи твърде малко отговорност. Мит 4. Непознаването на философията на “модела” и на неговите “безспорно установени тези”. Това забележително обвинение се опитва да прикрие, че върхушката на ДПС е неспособна да посочи каквото и да е съдържание на “най-ценния продукт на българския преход”. Всъщност “продуктът” го няма и не може да го има, защото е митологичен. Очевидно в средите на бившата Държавна сигурност все още няма спусната “философска” разработка на “модела” и ще се наложи някой философ от ДПС да я съчини сам. “Философията на модела” е следната: 1) ключът за етническия мир е в ръцете на обучени от бившата Държавна сигурност агенти, които няма да допуснат размирици; 2) в България е създадена и действа етническа партия, на която останалите дължим нещо; 3) ръководството на тази партия изнудва всички, включително своите избиратели със заплахи за нарушаване на етническия мир; 4) целта му е придобиване и “консумиране” на повече публична власт. Тази философия безспорно е обидна на първо място за българските турци. Тя показва, че “българският етнически модел” не е философско, а активно мероприятие. Той е сглобен от внушения, която никой няма право да поставя под съмнение, защото направи ли го – те рухват. “Моделът” претендира да е държавна идеология или поне “религия на българските турци” (по думите на Ахмед Доган). В тази връзка нека бъде съвсем ясно – не признаваме каквато и да било подобна претенция. Защото това означава да признаем, че една част от българските граждани са останали да живеят в анклав на тоталитаризма – представлявани, стопанисвани и ползвани от една етническа безалтернативна партия. Точно такава каквато беше БКП за всички българи преди краха на комунизма. А иначе под прикритието на “модела” ръководството на ДПС открито се намеси в делата на ислямската верска общност и това доведе до криза. Мюсюлманското изповедание бе обезглавено и разцепено. Българската държава се лиши от необходимия легитимен партньор, а джамиите станаха по-уязвими за ислямски фундаментализъм. Фронтално бе нарушен демократичния принцип на светската власт, който задължително отделя държавата от религията, а върху него се основава всяко европейско общество. Етническата партия се означи в нарушение на Конституцията и като партия на верска основа. За първи път у нас една партия монополизира една религия, но и духовни водачи на една религия се обвързаха с олигархията на една управляваща партия. Това е рискован синтез между политика и ислям. А както е известно от “политическия ислям” до ислямския фундаментализъм и тероризма е една стъпка. * * * Силно спадна патосът на защитниците на ДПС, които отказаха да защитават “модела”. Сега казват – може движението да не ни е спасило от “реки от кръв”, може и да не държи ключа на етническия мир, но ни е спасило от фундаментализма. Това вече е съвсем непрофесионално. Всеки, който се е занимавал с националната сигурност, знае, че по силата на редица фактори рискът от разпространение на фундаментализма у нас винаги е бил незначителен. Друг е въпросът, че ДПС сега създава такива рискове, за да има нужда от нея, за да ги възпира впоследствие. Три неща доказват това: първо, поклонението на политици от ДПС и Фикри Сали до “Ал вакъф ислами”, свързаната с “Ал Кайда” фондация, от която е изгоненият от България Абдел Рахим Таха; второ, целенасоченото създаване на образован в духа на ислямския фундаментализъм елит в училищата и университети на арабски страни и трето, недопустимото дистанциране на лидера на ДПС от намеса и противопоставяне на терористите-фундаменталисти при залавянето и убийството на българските заложници в Ирак.