Борис Станимиров: Едно странно съвпадение

В четвъртък отбелязваме годишнина от атентата в катедралата „Св. Неделя“ Днес няма да пиша обичайните баналности за престъпното безумие и адската същност на българските комунисти. Те не са новина, нито изненада за някого. Далеч по-важно е да си дадем сметка за значението на 16 април за българската десница. ДСБ изразява претенцията не просто да се стреми към власт, а преди всичко да бъде политическо представителство. Десницата възникна като изразител на градския културен модел. Този модел на образованост, патриотизъм и добро възпитание, който беше преследван и горен с нажежено желязо от пролетарската диктатура. Носителите на градския, днес наричан европейски модел са конкретни хора. Има такова нещо като „биографична десница“ – това са семействата, които бяха привиждани като враг и мишена от комунистите много преди 1944 г. А комунистите привиждаха като враг самата идея за национален елит – защото беше национален и защото беше елит.

На 16 април 1925 г. бомбата в храма убива 150 души, още 63-ма умират от раните си през следващите дни, а над 500 са ранени и осакатени. Това са не просто хора, а 700 семейства – родове, които завинаги са осиротели и осакатени, прекършени криле и неродени деца. Антикомунизмът на тези фамилии не е плод само на непоносимост към тоталитарната идеология, той е кръвен и потомствен, предава се в поколенията. Точно тези семейства са най-верните и лоялни привърженици на десницата през изминалите 20 години. Те са онези, които не се поддават на разочарования, не се полъгват по харизмата на демагози и защитават демокрацията докрай. Тези хора носят важна част от идентичността на дясната общност. Политическият облик се определя от ценности и идеи на днешния ден, но той е устойчив само когато има историчност – знание за миналото, споделена история, родова памет. Нашата обща историческа памет е онзи компонент, които ни държи заедно и в най-тежките времена – когато границите се размият, а посланията от всички страни станат объркващо еднакви.
Затова за българската десница е важно да има своя пантеон и е строго задължително винаги да отбелязва три трагични дати:
1 февруари – масовото убийство на държавници от „Народния съд“
16 април – атентатът в „Св. Неделя“
9 септември.
Поменът за тези три дати не е и никога няма да бъде отживелица и анахронизъм. Събитията оттогава дават най-актуалното и вярно обяснение на неволите на нацията и състоянието на обществото днес. На 16 април не просто бе извършено масово убийство в огромен мащаб – престъпление срещу всички човешки норми. Атентатът беше преди всичко отрицателна селекция – убийство на по-качествените българи. За един миг България загуби повече генерали, офицери, кавалери на ордена „За храброст“, професори, интелектуалци… отколкото в петте войни от новата си история. Тази последователно провеждана отрицателна селекция, това свирепо унищожение тъкмо на елита на нацията е най-голямото и непоправимо престъпление на комунистите.. Днешният политически ерзац и тържеството на чалгата във всички сфери на живота са пряко следствие от онези дни.
Затова десницата е длъжна да отбелязва 16 април. Ако поради мързел или нечие особено мнение пропусне да го направи, обижда кръвно своите най-верни избиратели. Ако си позволим морални пропуски спрямо своята идентичност, неизбежно ще губим почва и по пътя надолу ще оцеляваме през все по-екзотични и компромисни коалиции , което от своя страна води до отрицателна селекция в парламента и в политиката.
Символично е, че както през 1925 г. така и днес 16 април се пада Велики четвъртък – денят на тайнството на съпричастието. Но и денят на предателството. Кое от двете ще изберем?