Назначаването на висш пост в държавата на лице със забрана да работи с тайни на НАТО е много тежко нарушение на конституцията
На 29 март 2004 година България и още няколко държави са приети за членове на организацията на Северноатлантическия договор – НАТО. Това събитие е историческо и формално слага край на студената война за бившите комунистически държави от Източна Европа. Към този момент в нашата страна видимо е постигнат широк обществен консенсус по въпроса за членството. Сложна е ситуацията в средите на бившата комунистическа партия, защото доскоро там НАТО се е възприемал като враждебен империалистически блок. Ръководните органи на партията декларират подкрепа за българското членство в алианса, но средите на старата партийна номенклатура не приемат този курс. Налага се разяснителна работа сред местните активи на партията. В тази кампания се чуват истинските мотиви на ръководството на бившата комунистическа партия за промяна на курса. Те се свеждат до следното – България ще стане член на НАТО при всички положения. Ако БСП се противопостави на този процес, ще изпадне в изолация във вътрешнополитически и междуна- роден аспект. Затова по-правилното решение е да промени курсът, да се включи в процеса на присъединяване и, ако може, да го оглави. Това би дало на партията възможност да изпрати свои кадри на възлови места в структурите на алианса. А както е известно от практиката на бившата комунистическа партия, за нея принципът е „кадрите решават всичко“. Затова на първо място и преди всичко битката трябва да бъде разполагане на свои хора във всички важни сфери на обществения живот.
През 2004 година, когато България е приета за съюзник в Северноатлантическия пакт, страната се управлява от правителството на бившия цар Симеон Сак-скобургготски, а държавен глава е лидерът на бившата комунистическа партия БСП Георги Първанов. Това са институциите, които най-активно участват в присъединителните действия и процедури. След приемането ни в алианса едно от първите неща е да се определят и изпратят служители,в новата дипломатическа мисия. Първанов и антуражът му в президентството, водени от посочения принцип за кадрите, са готови със своите предложения. В едно интервю от това време президентът бърза да съобщи чрез медиите, че има съгласувано с правителството лице за посланик в НАТО и това е дипломатът отпреди 1989 година Емил Вълев. В тази връзка скоро след това се разразява първият, скандал свързан с членството ни в пакта. Държавната комисия по сигурността на информацията(ДКСИ) обявява, че отказва да издаде сертификати за работа с класифицирана информация на НАТО на няколко лица, включително и на съгласувания за посланик Емил Вълев. Това обстоятелство се явява абсолютна пречка за изпращането на тези лица на работа в мисията в Брюксел и се започват нови процедури за други кандидати. Какви са причините и мотивите на комисията за това действие? По закон ДКСИ не обявява мотиви, те са секретни. По тази причина и законодателят е решил актовете на комисията да не се обжалват пред съда, защото може да изтече свързана с националната сигурност информация. Така това решение на българския национален орган по. сигурността на информацията остава обвито в тайнственост. Но принципната причина по закон за един такъв отказ е съмнение в надеждността на лицето за опазването на тайните.
Това съмнение може да се породи от различни обстоятелства. То може да е резултат от личните качества на човека или пък от създадени зависимости в миналото. В медиите има различни версии и спекулации в тази връзка. Прокрадва се и версията, че върху комисията е оказано въздействие от службата за сигурност на НАТО, където се оценявало, че българските кандидати не са способни да опазят тайните на алианса. Възможно е в информационните масиви на алианса да има данни за поведението на тези лица от периода на студената война, които да създават съмнения за скрити зависимости. Така или иначе Емил Вълев и още няколко лица получават отказ и не отиват на работа в нашата мисия към Централата на алианса в Брюксел.
През януари 2007 година Георги Първанов встъпва във втория си мандат като държавен глава. Тогава никой не забелязва, че сред новоназначените служители в президентската администрация е и посоченият по-горе скандален дипломат Емил Вълев. Той е назначен от Първанов за секретар по външнополитическите въпроси. Тази длъжност е много висока и представлява, образно казано, външен министър на президента. Освен всичко друго през бюрото на този служител минава цялата кореспонденция на чуждите държави и международни организации с българския държавен глава. Това означава, че освен доверието на началника си този служител трябва да отговаря на най-високите изисквания за работа с тайни и да има гаранции за тяхното опазване. И теоретично, и практически тази длъжност е много по-висока от това да си български посланик в чужбина. И тук се поставя въпросът за поведението на българския държавен глава. Той най-добре е знаел, че Вълев има забрана да чете секретни документи, защото през 2004 година не е заминал посланик по тази причина. Георги Първанов в изявление пред медиите тогава го назовава поименно за съгласуван бъдещ посланик в НАТО й знае причината за неназначаването му. Защо тогава го назначава за свой секретар?! Отговорът на този въпрос може да бъде даден по няколко начина. Но в основата на всеки от отговорите стои незачитането на съюзническите ни задължения от бившия комунист и агент на комунистическите тайни служби с псевдоним Гоце. Идеологически за Първанов НАТО ще си остане враждебният империалистически блок. Това пси¬хологически е отключващ фактор за незачитане на правилата и стандартите на алианса. Вътрешнополитически това действие на президента е абсолютно основание за искане за отстраняването му от длъжност заради нарушаване на клетвата и конс- титуцията. Назначаването на висш пост в държавата на лице със забрана да работи с тайни на военнополитическия съюз, към който принадлежи България, е много по-тежко нарушение на конституцията, отколкото да запишеш и публикуваш разговора си с един министър. Това е така, защото нарушаването от страна на президента на стандартите л процедурите на НАТО е нарушаване на международния договор, с който България се е присъединила към алианса.
Назначението на Вълев е станало достояние на службата за сигурност на НАТО непосредствено след като се е състояло. Начинът да се реагира на това провокативно действие на българския президент е един – ограничаване количествено и качествено на изпращаната от алианса информация до българската държава. Ограничаване до степен евентуалното изтичане на такава информация към трети страни да не създава опасност за системата за сигурност на пакта. Това състояние на нещата може да нанесе непредвидими вреди на България. На практика, без това да става публично известно, българската държава може да се е превърнала във второразреден, непълноценен член на алианса. И това да е резултат от поведението на държавния глава.
Междувременно т.нар. Комисия по досиетата оповестява, че служителят от администрацията на президента Емил Вълев е бил сътрудник на Държавна сигурност по американска линия. Това обстоятелство е възможно да има някаква връзка с решението на ДКСИ за отказа през 2004 година, но явно при политическата ситуация през 2007 година това обстоятелство е без значение. Какво значение да има, след като самият президент е от същата порода?
Това назначение не е единственият знак за реабилитацията на репресивния апарат на комунистическия режим от страна на Георги Първанов. Цялостната му кадрова политика в областта на националната сигурност е подчинена на тази цел. В разузнавателните служби на държавата, в армията и НСО на ръководни длъжности се назначават задължително хора, започнали кариерата си в комунистическите специални служби. Това не е само вредна практика, това е съзнателна политика на днешния ни държавен глава. Да сме чули той да се е разграничил по някакъв начин и повод от комунизма?!
Тази практика на Първанов би могла да се ограничи, ако останалите органи и институции не обслужваха тази политика. При управленията на Сакскобургготски и Станишев много рядко се забелязваха искри по повод на назначения, изискващи съгласуваност между президента и изпълнителната власт. Ако е имало такива, то е ставало дума не за принципни различия, а за интриги чий човек да бъде уреден. Т.е. и при двете правителства не е имало действителна воля за ограничаване на реставрацията на кадрите на старите служби. Това означава, че историята с отказа да се даде достъп до тайните на НАТО през 2004 година на няколко лица, включая и обсъждания Емил Вълев, е изолиран случай. Затова и през 2007 година ДКСИ “ се поправя“.
Със свои решения Държавната комисия по сигурността на информацията дава сертификати за достъп до класифицирана информация и на НАТО и на ЕС на новоназначения външнополитически секретар на президента. Дава разрешения, и то до най-високите нива, т.е. лицето може да чете всякакви документи, постъпващи от институциите на двата съюза.
Решенията на комисията са приети с единодушие от петимата й членове. Впоследствие двама от тях – Митхад Мехмед и Илия Ганев, пишат в докладна записка, че издаването на сертификат за работа с тайни на лице, което е имало отказ и няма дело за проучване, би могло да доведат до „уронване престижа на Република България“; Двамата предприемат тази стъпка, защото през 2004 година не са били членове на ДКСИ и не знаят историята с отказа за. издаване на сертификат на Вълев. Разбрали впоследствие за това, те действат като хора, които са подведени, и предупреждават, че може да има вреди за страната. От резолюцията на документа се вижда, че той е приет „за сведение“ и точка по въпроса. Не може да се скърши хатърът на президента.
Политиката на днешния български президент за реставрация и запазване позициите на хората от репресивния апарат на комунистическия режим е последователна и твърда. Той я провежда във всички сфери, в които има правомощия и влияние. Много показателен е случаят с неназначаването на началник на служба „Военна информация“ в Министерството на отбраната. Упорството на Георги Първанов е мотивирано с основен аргумент, че той държи на приемствеността и настоява новият началник да е вътрешен човек. Тази служба е приемник на прословутото Разузнавателно управление на Министерството на народната отбрана (РУМНО), най-нереформираната кадрово специална служба след промените. Там на ръководна длъжност няма офицер, започнал службата си след 1989 година. Затова президентът настоява да има приемственост. В годините на прехода хора, свързани с РУМНО, заеха много позиции в обществено-по литическия и основно в икономическия живот на България. Забеляза се странен процес на разузнавателно проникване от пипалата на тази служба на територията на страната. Странен, защото разузнаването трябва да се осъществява на чужда територия. Това е логичното осъществяване на тази дейност. Като се има предвид, че става въпрос за хора, обучени на военна дисциплина и чинопочитание, се пита какви задачи им се поставят и къде отива събираната информация. Още по-тревожно е обстоятелството, че преди 1989 г. всеки новоназначен офицер в РУМНО задължително е прекарвал едногодишен курс за първоначална подготовка в ГРУ -„братската специална служба“. Направо казано, руснаците имат пълната информация за личните качества и сегашното месторазположение на хората от нашето разузнаване. При всички положения една немалка част от тези офицери директно са били вербувани да работят за ГРУ. И тук за пореден път се поставя въпросът чии интереси защитава Днешният български президент – нашите или руските?!
А по всичко личи, че и ДКСИ през последните години (особено след 2005 година) е обслужвала тази кадрова политика и на практика се е превърнала в придатък на интересите на президента и РУМНО.
Една от емблемите, които днешните управляващи си поставят, е, че „имат политическа воля“. За да защитят това свое твърдение в областта на сигурността, ще трябва да приложат чл. 105, ал. 2 от конституцията. А там е казано, че правителството отговаря за опазването на обществения ред и сигурността в държавата. Това освен всичко друго означава, че структурите от сектора за сигурност трябва да се управляват от Министерския съвет. А президентът да бъде адресат на придобиваната от тях информация. Което никак не е малко!
Затова са необходими няколко прости стъпки, една от които е да се приеме закон за разузнаването. А ДКСИ трябва да се закрие като излишна паразитна структура. Нейните функции и правомощия да се поемат от контраразузнаването. Както е навсякъде в демократичните страни, наши съюзници.
Но ако управляващите наистина имат политическа воля, освен да закрият ДКСИ, трябва да проверят задълбочено дейността и. От една страна, да се избегнат за в бъдеще вредните практики, а, от друга, да се потърси наказателна отговорност за безобразията и обслужването на чужди интереси.
