Напоследък Станишев, Доган и Първанов натрапчиво лансират тезата за “липсващата алтернатива”. Нормално – на тях така им се иска. Учудващото е, че алтернативата на сегашното управление се поставя под съмнение и от някои десни политици. Видите ли десните партии имали такива фундаментални различия и подозрения помежду си, та не можели заедно да предложат ново управление на страната без да осквернят доверието на своите членове. А пък поотделно не могат да свалят крадливата триада и да вземат властта. Много хора в ДСБ не виждат в ГЕРБ нито партия способна да предложи различно управление на страната, нито опит и експертиза за това. Притесненията им не са лишени от основания. Отсреща пък много хора се съмняват, че както ДСБ, така и СДС ще влязат в следващия парламент. За което според социолозите също има основания.

Противоречията в дясно пък дадоха на тарторите от властващата тройна коалиция основание да заявят в Катарино плановете си за втори, че дори и за трети мандат. А през следващия си мандат те:

– Ще продадат държавата на Газпром “на корню”, (както окачестви спогодбите между Първанов и Путин руския вестник “Комерсант”);

– Ще превърнат южното ни Черноморие в петролна промишлена зона. В нея ще се пренесат накуп всички рискове от трафика през “Босфора” и вътрешните трасета на петролните танкери. Сравнени с тях екокатастрофите в Керченския пролив от 2007 г. ще изглеждат като “капка” в морето.

– Ще построят нова ядрена централа изцяло зависеща от Русия. Ненужна за България. Доказателство за това са аргументите на самото правителство, защитаващо проекта пред ЕС (и у нас) като мощност за износ на ток в Европа и Балканския регион. Тя ще трупа печалби за руско-българската енергийна мафия и ядрени отпадъци и рискове за българските граждани;

– Ще построят газопровода “Южен поток”. Неговото трасе и в преносния и в буквалния смисъл ще “отцепи” част от националния ни суверенитет обратно на изток. Ще бъде основата на т. н. “газов ОПЕК”, т. е. картел на всички доставчици на газ от средна Азия, в който цените за Европа ще се диктуват безапелационно от Русия. Ще се простим за много десетилетия напред с възможността за алтернативни енергийни доставки.

А всичко това означава:

– много по-скъпа електроенергия;

– много по-скъпо отопление;

– много по-скъпо производство и по-ниска конкурентоспособност;

– много по-голям търговски дефицит;

– много по-голяма инфлация;

– много по-бедни българи;

– много по-богата енергийна мафия;

– много по-дълго управление на БСП и фамилиите от бившия режим на Тодор Живков.

Навремето Доган изрече нахалната фраза, че пътят на България към Европа минавал през Босфора. Тази поличба може да се сбъдне по още по-зловещ начин. Пътят на България към ЕС да минава през тръбопроводите на Газпром. Нов мандат на Доган и БСП означава още – окончателна трайна идентификация на България не със съвременните технологии, устойчивото икономическо развитие и стандарта на живот в ЕС, а с модела на устойчивата държавна мафия (или на вечно мафиотската държава). Това е самовъзпроизвеждаща се среда, от която се излиза много трудно, ако въобще се излиза. Тя е причината да се запази геополитическата категория наречена “трети свят” дори и след рухването на Съветската империя. Тя е главният проблем в райони (държави) като Косово. Тя откъсна Сицилия от съвременна Европа за почти цял век. Тя закономерно се установява навсякъде по света, където местните демократи не са способни на единни действия, а самата демокрация се “внася” фасадно отвън. Тя успешно вирее там, където “десните” политици виждат разковничето на всички проблеми само в либертариански инженеринг, ниски данъци и пазарно самоуправство. Тя превръща десните партии от политически сили в клубове, борещи се помежду си за спонсорството на чуждестранни фондации.

Впрочем Доган, Станишев и Сакскобурготски, както се видя, също нямат нищо против либертарианския “десен” инструментариум. Те с лекота съчетават плоския данък с намерения за одържавяване на Кремиковци, приватизацията на здравната помощ с държавните инвестиции в голф-игрища. Oлигархията не е против ниските данъци, защото чрез тях превръща страната в офшорна зона без правила. Не й пречи бюрокрацията, защото сама назначава бюрократите. Няма нищо против приватизацията на монополите, защото вече е единствен купувач. Не възразява и срещу държавната собственост, защото самата тя контролира държавата. Няма респект от президента, органите на реда, министрите и кметовете, защото е техен спонсор. Не се плаши от избори, защото купува гласове. Не се притеснява от медиите, защото те са нейна собственост. Не зависи от съдебната система, защото безнаказано урежда нещата си с улични разстрели. Това е моделът и същността на управлението на сегашната тройна коалиция. Продължаването на нейната власт означава:

– все по-голяма корупция;

– все по-малко усвоени помощи от ЕС;

– все по-слабо правораздаване;

– все по-безнаказана престъпност;

– все по-страшно съсипничество на природата;

– все по-изоставащи пенсии;

– все по-негодно здравеопазване;

– все по-лошо образование;

– все по-голямо изтичане на образовани българи;

– все по-нарастващ прилив на необразовани емигранти.

Доказателство за тази перспектива е фактът, че въпреки членството ни в ЕС, никога след 1989 г. в България не е имало такава концентрация едновременно на власт и беззаконие в ръцете на един кръг хора произхождащи пряко или лансирани от бившата ДС. Докладите на ЕК и ОЛАФ безпощадно ясно показват накъде и докъде води това. Най-лошото е, че тяхната критична острота ужасява предимно външните наблюдатели. За обикновения българин описаното в тези документи е ежедневие. Корупцията тук, както казва Джефри Ван-Орден наистина е ендемична, т. е. част от една извратена местна антикултура. Тежка диагноза и позорна присъда.

В развитите съвременни демокрации има защитни механизми и гаранции, които пречат на управляващите да нанасят необратими щети на страната си. У нас не е така. Злоупотребите с парите от държавния резерв и средствата за бедствия и аварии, аферите с общински имоти и с горския фонд, та дори и източването на българските и европейските фондове, са само рутинни практики за властващата клептокрация. Задава се нещо много по-страшно. Скандалните енергийни проекти, чуждите тръбопроводи, магистралните концесии и обвързването на интересите на днешната олигархия с международни корпоративни интереси, обременяват обществото и държавата не за един мандат, а за поколения напред. Процесът на кланово парцелиране на всички ресурси на страната протича с непознати досега мащаби както по размер, така и като заложена продължителност на грабежа. Затова щетите могат да бъдат необратими. Най-големите злоупотреби днес не стават с “класическите” куфарчета пари дадени под масата. Юпитата на тройната коалиция вече използват механизмите на международните договори, чиито съдебен контрол е изнесен извън страната. Така кражбите се институционализират, сливат се с упражняването на законни права, стават дори международен ангажимент. Не бива да си правим никакви илюзии. Дори най-престижните външни корпорации няма да се откажат от своите изгоди, само защото някой български продажник на власт е обрекъл страната и сънародниците си на загуби за десетилетия напред. ЕС нито е длъжен, нито може вечно да ни защитава от избраните от самите нас президент, парламент и правителство. Проблемът е наш. Не само сега, но и занапред. Днешната “тройна” коалиционна корупция бърка в джоба ни по-надълбоко и по-задълго отколкото външния дълг завещан от Тодор Живков. Въпросът е съгласни ли сме да живеем, да кроим планове за личното си житейско състезание и за бъдещето на нашите деца в такава среда и с такива перспективи? Ако не, какво трябва и какво сме способни да направим?

Казах всичко дотук не защото е оригинално, а за да се върнем на въпроса в началото с по-фокусирана памет. Ако за нас ГЕРБ не е алтернатива, защото не вярваме, че те искат и могат да променят нещата? Ако за техните избиратели ние не сме алтернатива, защото те се съмняват, че изобщо ще влезем в бъдещия парламент, то в какво, къде, или в кой е алтернативата?:

– Да разчитаме, че до изборите ДСБ и/или СДС ще наберат мощ, за да влязат с мнозинство в следващия парламент;

– Да гадаем дали ГЕРБ ще достигне мнозинство на следващите избори и ще докаже на дело че е (или не е) дясна пария;

– Да се втурнем да градим нова силна и единна дясна партия без дефектите на страта десница, която ще спечели изборите.

Не се сещам за други възможности. А горните три не вдъхват оптимизъм. Дори не звучат сериозно. На фона на това е естествено да се случват “феномени” подобни на референдума за тръбопровода Бургас – Александруполис. Идеята за него беше подкрепена от цялата опозиция, но така да се каже “служебно” и формално. Резултатът – само 27 % гласували. Този провал не е защото референдумът е бил организиран от неприемливите за едни ГЕРБ, пропагандиран от неприемливата за други Атака, или пък не бил подкрепен от не знам кой си. И категорично не означава мълчалива подкрепа на БСП. Негласуването е резултат от отчаянието на хората, от досадата, от убеждението, че допитването е закъсняло. (Което от юридическа гледна точка си е точно така.) Обикновеният бургазлия има всичките основания да смята, че въпросът с петролопровода е предрешен от една недосегаема високо-стояща каста, при което всеки протест постфактум е безсмислен. Основание за подобен песимизъм гнети и всички останали българи. Особено след като дори сред дясната опозиция се говори, че алтернатива няма.

Истината е, че само миналото няма алтернатива. Основният “предмет на дейност” на политическите партии обаче е бъдещето. За опозицията бъдещето дори е единственият предмет. Твърдението, че няма алтернатива, по условие принадлежи на управляващите. Понятието “опозиция” само по себе си означава алтернатива. Всеки гласувал за опозицията е намерил своята алтернатива, видял е в своята партия възможности за промяна на статуквото, заявил е вяра и надежда за нещо по-добро. Тези хора искат друга България. За да стане тя реалност обаче, трябва да се вземе властта. Това е задачата, която отличава всяка партия от едно гражданско сдружение, клуб, секта, или друга общност от съмишленици. Няма друга разлика.

Въпросът всъщност не е има ли алтернатива, а дали партиите в опозиция припознават помежду си общи цели и общи проекти за управление. Най-непосредствената обща цел е налице. Всички заявиха, че Доган и БСП трябва незабавно да бъдат свалени от власт. Но всяка опозиционна партия има собствен проект как трябва да се управлява след тях. И собствени причини за недоверие към другите. Разменени са тежки думи и критики. Основанията за противоборство изглеждат повече от възможностите за разбирателство. Някои се считат за толкова “чисти” десни опозиционери, че предпочитат да паднат (изпаднат) “с чест” сами в политическата битка, вместо да участват в каквито и да са общи действия с другите. Ефектно, но напълно безполезно решение. Истинският проблем не е отсъствието, а свръхпредлагането на взаимно отричани десни алтернативи. Персонални и програмни. Несговорчивата ревност на многото коя от коя “по-истински” десни партии вече осма година оставя властта в ръцете на лесно договарящи се негодници. Резултатът от това е, че след финансовия банкрут на държавата при Луканов и икономическата катастрофа при Виденов, страната ни този път е опозорена и лишена, както от финансовата помощ, така и от доверието на ЕС. Заради едни и същи партийно-бандитски кланове. Длъжни сме да спрем падението. Европейската перспектива на страната ни трябва да бъде рестартирана. На всяка цена.

В политиката често се налага опоненти да откриват общ фронт срещу стратегически противник. Особено когато битката е за национални интереси надхвърлящи партийните. Отказът от този дълг по-бързо и по-заслужено праща партии и политици в историческото небитие, отколкото трудните компромиси. Специално в Българската история примерите за това са толкова много, че поуките изглеждат обидно малко. Впрочем няма по-безизходно и тягостно внушение от това, че ако ДСБ участва в общи действия с ГЕРБ и други партии, за да свали от власт Доган и БСП, това би било падение и обезличаване. Защото колкото и да се спори кой какво губи или печели от подобно усилие, безспорно е само едно – безучастието гарантира голямата печалба на БСП, Доган и свързаните с тях транснационални мафиотски групировки. Ако някой се съмнява в това, нека си спомни, че на другия ден след доклада на ЕК, който разкри пред Европа паденията и позора на тукашната ни държавност, Народното събрание се зае не с друго, а с ратификацията на газовия пакт “Южен поток”. Вместо мерки за спасяване на европейския проект на България, беше узаконен проектът на Москва. Не случайно, а като предумишлен политически знак. Да си спомним и “дребната” подробност, че по повод на този проект, както и на “Бургас-Александруполис”, бившият вътрешен министър Румен Петков договаряше в Москва установяването на руски въоръжени формирования на българска територия. Това е “алтернативата” която готви за България управляващата ни тройна коалиция, докато в дясно се бистрят междупартийните отношения.

Едва ли е било лесно на Чърчил и Рузвелт да седнат в Техеран до Сталин. Сигурно са имали тежки угризения да воюват заедно с такъв отявлен диктатор. Но това не накърни моралния престиж нито на Чърчил, нито на Рузвелт. Никой в цивилизования свят тогава не написа и не каза, че в прочутите филмови кадри на трите стола двамата велики лидери на свободния свят са “клекнали” пред Сталин. Освен съветската преса. Никой не нарече този компромис предателство. Дори съветската пропаганда. Общата победа над фашистка Германия не направи Рузвелт и Сталин политически съмишленици. Чърчил остана в историята като най-големия противник на съветския режим. Но тези непримирими противници и немислими съюзници заедно спасиха Европа от хитлеровия геноцид. Точно това даде възможност на свободния свят 47 години по-късно да срути и Съветската империя на злото. Категорично не искам да оприлича днешните политически лидери и партии в опозиция с когото и да е от лицата или обстоятелствата в посочения пример. Важен е самият пример и изводът от него. А той е, че в политиката не се избира най-доброто измежду доброто. Изборът е на най-приемливото измежду неприемливото. Иначе докато чакаме идеалната алтернатива, съсипниците окончателно ще опропастят не само настоящето, но и бъдещето на страната ни.